Проклетата кауза

— Ще ти предложа една сделка. Аз ще изпуша една, ти също, а после и двамата ще престанем.

Марино се поколеба.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозна съм, по дяволите.

— Не виждам аз каква полза ще имам от това.

— Ще останеш жив. Ако вече не е прекалено късно.

— Благодаря. Но не съм съгласен на сделката.

Той взе пакета, извади две цигари и задържа запалката си в ръка.

— Колко време мина, откак не си пушила?

— Не знам. Май около три години.

Цигарата беше безвкусна, но усещането, че я държа в устата си беше чудесно, сякаш устните бяха създадени точно за това. Първата глътка проряза дробовете ми като с нож и веднага ми се зави свят. Почувствах се както когато на шестнайсет години бях изпушила първата си «Кемъл». Никотинът обви мозъка ми, както преди много години, светът се завъртя по-бавно, а мислите ми се успокоиха.

— Господи, колко ми липсваше това — отбелязах и изтърсих пепелта.

— Престани тогава да ме тормозиш.

— Някой трябва да го прави.

— Хей, това не е марихуана или нещо подобно.

— Не съм пушила марихуана. Но ако не беше незаконно, вероятно днес щях да го направя.

— Мамка му. Почваш да ме плашиш.

Дръпнах за последен път и загасих цигарата. Марино ме наблюдаваше със странно изражение на лицето. Винаги леко се паникьосваше, когато се държах по непонятен за него начин.

— Слушай — заговорих делово. — Мисля, че снощи Дани е бил проследен. Смъртта му не е била случайна, мотивирана от кражба, разправия между гейове или наркотици. Мисля, че убиецът го е чакал, вероятно около час, после се е изправил срещу него, когато Дани се е върнал до колата ми, паркирана в гъстата сянка на магнолията на Двайсет и осма улица. Нали знаеш онова куче, което живее там? Според Дейго, то е лаело през цялото време, докато Дани е седял в кафе «Хил».

Марино ме изгледа мълчаливо.

— Виждаш ли, точно това имах предвид преди малко. Ходила си в кафето тази вечер.

— Да.

Мускулите на челюстта му потръпнаха и той погледна встрани.

— Точно това имах предвид.

— Дейго си спомня, че кучето не е спряло да лае.

Марино не проговори.

— Отидох там по-рано и установих, че кучето не лае, докато не се приближиш до двора му. Тогава побеснява. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той най-после погледна към мен.

— Кой би стоял там цял час, когато кучето се държи така?

— Не и обикновен престъпник — отговорих и забелязах доволно, че питието ми се е появило. — Точно това искам да ти кажа.

Изчаках бармана да ни обслужи. След като ни напусна, казах:

— Мисля, че убийството на Дани е било професионално.

— Добре — съгласи се Марино и допи бирата си. — Защо? Какво, по дяволите, е знаело това хлапе? Освен ако не е участвало в търговия с дрога или някоя друга дейност на организираната престъпност.

— Просто е бил в Тайдуотър — отвърнах. — Живял е там. Работил е в офиса ни. Участваше в случая на Едингс, а знаем, че който и да е убил Едингс, е бил доста способен. Неговото убийство също беше предумишлено и грижливо планирано.

Марино замислено разтърка лицето си.

— Значи си убедена, че има връзка?

— Мисля, че някой не иска ние да узнаем за нея. Смятам, че който и да стои зад това, е решил да представи случката като обикновена кражба на кола, завършила с убийство, или някакво друго улично престъпление.

— Да, и всички наистина мислят така.

— Не всички — погледнах го в очите. — Категорично не всички.

— Ти си убедена, че Дани е бил планираната жертва. Твърдиш, че това е професионално убийство.

— Може и аз да съм била. Да са го убили, за да ме сплашат — казах. — Може и никога да не узнаем.

— Получи ли вече токсикологичните резултати на Едингс? — запита той и махна на бармана.

— Знаеш как мина денят днес. Надявам се утре да науча нещо. Кажи ми какво става в Чесапийк.

Марино сви рамене.

— Нямам представа.

— Как може да нямаш представа? — запитах нетърпеливо. — Те имат поне триста полицаи. Никой ли не се занимава със смъртта на Тед Едингс?

— Съвсем без значение е дали имат триста полицаи или не. Само един от отделите да не е наред, и край. Проблемът ни е, че детектив Роше все още се занимава със случая.

— Не разбирам — казах.

— А и все още възнамерява да се занимава и с теб.

Не слушах внимателно, защото Роше не заслужаваше да си губя времето с него.

— Ако съм на твое място, ще бъда доста внимателен — каза Марино и ме погледна в очите. — Знаеш какви клюкарки са ченгетата. Чух един слух, че си сваляла Роше, и затова шефът му ще се опита да накара губернатора да те уволни.

— Хората могат да клюкарстват колкото си искат — казах нетърпеливо.

— Да, но част от проблема е, че виждат колко млад е Роше, и някои хора наистина си представят, че може да си го харесала.

Марино се поколеба и замълча за момент. Разбирах какво презрение и омраза изпитва към Роше. Знаех, че му се иска поне да го пребие.

— Неприятно ми е да ти го кажа — добави Марино, — но за теб щеше да е доста по-леко, ако онзи кретен не беше хубав.

— При сексуалния тормоз не става дума за това как изглеждат хората. Но Роше не може да ме засегне, затова не се тревожа за него.