Проклетата кауза

— Важното е, че иска да ти навреди, док, и доста усилено се опитва да го направи. Стига да може, ще те прецака по някакъв начин.

— Може да се нареди на опашка заедно с всички други, които искат да постъпят като него.

— Човекът, който се е обадил в сервиза във Вирджиния Бийч и се е представил за теб, е бил мъж — сериозно ме изгледа Марино. — Просто те информирам.

— Дани не би направил това — казах.

— И аз не мисля така. Но Роше би.

— Какво ще правиш утре?

Марино се прозя.

— Май няма да има време да ти разкажа.

— Може да се наложи да отидем до Шарлътсвил.

— Защо? — намръщи се той. — Не ми казвай, че Луси пак се държи откачено.

— Не, не е за това. Но може да се отбием да я видим, докато сме там — отговорих.

Глава единадесета

На следващата сутрин тръгнах да проверя уликите. Първата ми спирка беше лабораторията със сканиращия електронен микроскоп, където открих криминоложката Бетси Еклис да обработва квадратно парче от автомобилна гума. Седеше с гръб към мен. Загледах я как поставя пробата на платформата, която после щеше да влезе във вакуумираната стъклена камера, за да бъде покрита с атоми злато. Забелязах среза в средата на гумата и си помислих, че изглежда познат, но не бях сигурна.

— Добро утро — поздравих.

Тя се завъртя и обърна гръб на внушителното си работно място, изпълнено с електронни устройства и дигитални микроскопи, които представяха образите като снимки, а не прости линии по мониторите. Слаба, с посивяла коса, облечена в бяла престилка, днес тя изглеждаше по-разтревожена от обикновено.

— Добро утро, доктор Скарпета — отвърна тя и постави пробата в камерата.

— Нарязани гуми? — запитах.

— От оръжейния отдел ме помолиха да направя пробата колкото се може по-бързо. Не ме питайте защо.

Не беше особено доволна от спешната си задача, защото това наистина беше необичайно за случай, който не се считаше сериозно престъпление. Не разбирах защо са дали приоритет на задачата днес, когато лабораториите бяха претрупани с работа, но не бях дошла тук за това.

— Дойдох да поговорим за урана — обясних.

— За първи път виждам нещо подобно — каза Бетси и отвори найлонов плик. — За цели двайсет и две години.

— Трябва да знаем с кой изотоп на урана си имаме работа — казах.

— Съгласна съм, но тъй като никога преди не съм имала подобен случай, не знам къде трябва да се изследва. Знам само, че аз не съм в състояние да го извърша тук.

Използвайки двойна лепенка, тя започна да монтира нещо, приличащо на парченца кал, върху малък шип, който щеше да отиде във флакон за съхранение. Бетси получаваше веществени доказателства всеки ден и едва насмогваше на огромното количество работа.

— Къде се намира радиоактивната проба сега? — попитах.

— Там, където я оставих. Не съм отваряла камерата оттогава, а и май нямам желание да го направя.

— Мога ли да видя с какво разполагаме?

— Разбира се.

Тя се премести до следващия дигитален микроскоп, включи монитора и той се изпълни с черна мъглявина, по която бяха разпилени звезди с различни размери и форми. Някои бяха ярки и бели, други — неясни, а всичките бяха невидими за невъоръжено око.

— Увеличавам до три хиляди пъти — обясни тя. — Искате ли да го увелича повече?

— Мисля, че това ще свърши работа — отговорих.

Загледахме се в нещо, което приличаше на астрономическа снимка. Металните сфери изглеждаха като триизмерни планети, заобиколени от по-малки звезди и луни.

— Това е от колата ви — съобщи тя. — Ярките частици са уран. По-матовите са железен окис, какъвто се намира в почвата. Освен това има алуминий, който в наши дни се използва навсякъде. Също така и силиций, или пясък.

— Типично за това, което човек може да носи по подметките си — отбелязах. — С изключение на урана.

— Ще ви покажа и още нещо — продължи тя. — Уранът има две форми. Кълбовидна, която е резултат от някакъв процес, при който уранът е бил разтопен. Но тук — посочи тя — има неправилни форми с остри краища, което означава, че са получени от машинен процес.

— ОЕ вероятно използват уран за атомните електроцентрали.

Говорех за Областното електроснабдяване, което доставяше електричество на цяла Вирджиния и части от Северна Каролина.

— Да, възможно е.

— Има ли и други служби, които може да използват уран? — попитах.

Бетси се замисли за момент.

— Наоколо няма нито мини, нито преработвателни заводи. Има ядрен реактор в университета, но мисля, че го използват най-вече за обучение.

Продължавах да оглеждам малката вселена от радиоактивен материал, вкаран в колата ми от убиеца на Дани. Припомних си куршума «Блек Талън» със зловещите му назъбени краища и странното телефонно обаждане в Сандбридж, последвано от човека, който бе прескочил оградата и влязъл в двора на доктор Мант. Вярвах, че някак си Едингс е общото звено, а всичко е станало заради интереса му към «Новите ционисти».

— Вижте — обърнах се към Еклис, — само защото гайгеровият брояч е заработил, това не означава, че радиоактивността е опасна. Всъщност уранът не е вреден.

— Проблемът е, че никога преди не сме имали подобен случай — отговори тя.

Обясних търпеливо: