Проклетата кауза

— Много е просто. Този материал е улика в разследване на убийство. Аз съм съдебният лекар в този случай, който е в юрисдикцията на капитан Марино. Това, което трябва да направите, е да предадете частиците на Марино и мен. Ние ще ги закараме до университета и ще помолим ядрените физици да определят кой изотоп е.

Разбира се, това не можеше да се постигне без телефонно обсъждане, включващо директора на Бюрото по криминалистика и здравния инспектор, който беше прекият ми началник. Те се тревожеха за вероятен сблъсък на интереси, защото уранът беше намерен в колата ми, а и Дани бе работил за мен. Когато ги уверих, че не съм заподозряна по случая, те се успокоиха, и в крайна сметка бяха облекчени, че радиоактивната проба ще бъде предадена в други ръце.

Върнах се в лабораторията и Еклис отвори плашещата я камера, докато аз нахлувах памучни ръкавици. Свалих внимателно лепенката от пробата и я сложих в найлонов плик, който запечатах и надписах. Преди да напусна етажа, се отбих до оръжейния отдел, където Фрост седеше пред микроскоп за сравнения и оглеждаше стар войнишки щик. Попитах го за срязаната гума, която бе поискал да изследват.

— Имаме вероятен заподозрян за срязването на гумите ти — съобщи ми той и нагласи фокуса на микроскопа.

— Този щик? — запитах, макар да бях сигурна в отговора.

— Точно така. Тази сутрин ни го донесоха.

— Кой? — попитах с нарастващо подозрение.

Фрост погледна към сгъната хартиена кесия, оставена на масата. Видях номера на случая, датата и фамилията «Роше».

— Чесапийк — отговори Фрост.

— Имаш ли представа откъде са го взели? Почувствах ужасен гняв.

— От багажника на някаква кола. Това поне ми казаха. По някаква причина бързат ужасно много с това.

Качих се горе до Токсикологията, защото я бях определила за последната си спирка. Настроението ми беше отвратително и ни най-малко не се развеселих, когато най-после открих някой, който да потвърди, че носът ми ме бе ориентирал правилно в моргата в Норфолк. Доктор Ратбоун беше едър, възрастен мъж, с много черна коса. Намерих го зад бюрото му, където подписваше лабораторните резултати.

— Тъкмо ти звънях — вдигна поглед към мен той. — Как изкара Новата година?

— Нова и различна. А ти?

— Имам син в Юта и ходихме при него. Заклевам се, бих се преместил там, стига да успея да си намеря работа, но ми се струва, че мормоните не се интересуват много от моя занаят.

— Мисля, че занаятът ти е добър навсякъде — казах, после добавих: — Предполагам, че вече имаш резултат в случая на Едингс.

— Концентрацията на цианид в кръвта му е 0,5 милиграма на литър, което е смъртоносно, както знаеш — отвърна той и продължи да пише.

— А всмукателният клапан на мундщука и маркучите?

— Не е ясно.

Не се изненадах, но и бездруго беше без значение, защото вече нямаше съмнение, че Едингс е бил отровен с цианид, а смъртта му със сигурност е убийство. Познавах прокурорката в Чесапийк и реших да се отбия в кабинета си и да й звънна, защото смятах, че тя ще подтикне полицаите да си свършат работата както трябва.

— Нямаше нужда да ми звъниш за това — каза тя.

— Права си.

— Не мисли повече по въпроса.

Гласът й звучеше ядосано.

— Каква банда идиоти! ФБР вече включи ли се?

— Чесапийк твърди, че не се нуждае от помощта им.

— Аха. Сякаш непрекъснато се занимават с убийства с отровен газ при гмуркане.

— Надали е така.

— Ще ти се обадя по-късно.

Затворих, взех палтото и чантата си и излязох навън. Беше чудесен ден. Колата на Марино беше паркирана на улица «Франклин». Той седеше вътре, беше смъкнал прозореца си, а двигателят работеше. Тръгнах към него, а той отвори вратата и отключи багажника.

— Къде е? — попита.

Подадох му кафявия плик, а той ме изгледа шокирано.

— Това ли е всичко? — възкликна Марино с ококорени очи. — Мислех, че поне ще го сложиш в една от онези метални кутии.

— Не ставай смешен — отвърнах. — Можеш да държиш уран с голи ръце и пак няма да ти навреди.

Затворих плика в багажника.

— Защо тогава гайгеровият брояч се е включил? — продължи да спори Марино, докато се качвах в колата. — Включил се е, защото тази шибана свинщина е радиоактивна, нали?

— Няма спор, че уранът е радиоактивен. Но сам по себе си не много, защото се разлага адски бавно. Освен това пробата в багажника ти е съвсем малка.

— Според мен изразът «слабо радиоактивен» прилича на «малко бременна» или «леко умрял». А и ако не си разтревожена, защо продаде мерцедеса?

— Не поради тази причина.

— Не желая да бъда облъчен дори и на теб да ти е все едно — раздразнено каза той.

— Няма да бъдеш облъчен. Не успях да го спра.

— Не мога да повярвам, че излагаш мен и колата ми на радиация.

— Марино — опитах отново, — много от пациентите ми идват в моргата със зловещи заболявания като туберкулоза, хепатит, менингит, СПИН. Ти си присъствал на аутопсиите им и винаги си бил в безопасност с мен.

Той караше бързо по магистралата, изпреварвайки останалите коли.

— Според мен вече би трябвало да знаеш, че никога не бих те изложила нарочно на опасност — добавих.