Проклетата кауза

— Нарочно е правилната дума. Може да си попаднала на нещо, което не разбираш напълно. Кога за последен път имаше случай с радиоактивност?

— Преди всичко — обясних — самият случай не е радиоактивен. Само микроскопическите частици, свързани с него, са. Освен това съм напълно наясно с радиоактивността. Знам всичко за рентгеновите лъчи, изотопи като кобалт, йодин и разни други, използвани при лечението на болни от рак. Лекарите научават доста неща, включително и за лъчевата болест. Мога ли да те помоля най-после да намалиш и да си избереш една от лентите?

Загледах го разтревожено. По челото му бе избила пот, която се спускаше на струйки по слепоочията. Лицето му беше кървавочервено. Челюстите му бяха стиснати, ръцете му държаха здраво волана, а дишането му бе затруднено.

— Спри — наредих.

Той не отговори.

— Марино, спри! Веднага! — Повторих с тон, на който знаех, че не може да се възпротиви.

Банкетът беше широк и асфалтиран в тази част на 64 магистрала. Без да кажа и дума, изскочих от колата и отидох до неговата врата. Махнах му да излезе и той се подчини. Гърбът на униформата му бе подгизнал от пот и очертаваше долната му фланелка.

— Май се разболявам от грип — каза той.

Нагласих седалката и огледалата.

— Не знам какво ми става — продължи Марино и избърса лицето си с кърпа.

— Имаш атака на силна паника — обясних. — Поемай дълбоко дъх и се опитай да се успокоиш. Наведи се и докосни пръстите на краката си. Отпусни се.

— Ако някой забележи, че караш полицейска кола, ще ми съдерат задника — каза Марино и закопча колана си.

— В момента шефовете ти трябва да са доволни, че не шофираш ти. В подобен случай не би трябвало да управляваш никаква машина. Всъщност вероятно би трябвало да седиш в кабинета на психиатъра.

Хвърлих му бегъл поглед и долових смущението му.

— Не знам какво ми има — промърмори той, загледан през прозореца.

— Още ли се тормозиш заради Дорис?

— Не знам дали някога съм ти разказвал за един от най-големите ни скандали, преди тя да ме напусне — започна той и отново избърса лицето си. — Заради проклетите чинии, които бе купила при една разпродажба. Тя отдавна говореше, че трябвало да купи нови прибори. И една вечер аз се прибирам от работа и виждам сервиз яркооранжеви чинии, разположени на масата в трапезарията. Той замълча за момент и погледна към мен.

— Чувала ли си някога за сервизите «Фиеста»?

— Смътно.

— В гланца на този определен модел имаше нещо, което караше гайгеровия брояч да заработи.

— Казах ти, че не е нужно много, за да се включи броячът — повторих.

— Е, за тези сервизи бяха писали разни работи, а после ги махнаха от пазара — продължи той. — Дори не пожела да ме изслуша. Мислеше, че реагирам прекалено остро.

— Вероятно така е било.

— Виж сега, някои хора изпитват ужас от паяци и змии. Аз имам фобия от радиация. Знаеш колко мразя да влизам в рентгена с теб, а когато включа микровълновата печка, излизам от кухнята. Та затова събрах всички чинии и ги изхвърлих, без да кажа на Дорис къде.

Той замълча и отново избърса лицето си. После прочисти гърлото си и каза:

— Месец по-късно тя ме напусна.

— Слушай — казах с по-мек глас, — и аз не бих искала да ям от тези чинии, макар да съм наясно по въпроса. Разбирам страха, а той не винаги е логичен.

— Да, док, но в моя случай може и да е логичен — каза той и открехна прозореца си. — Страхувам се от смъртта. Всяка сутрин ставам и мисля за нея. Всеки ден се питам дали няма да получа инфаркт или да ми кажат, че съм болен от рак. Неприятно ми е да си лягам вечер, защото се страхувам, че ще умра насън.

Марино отново замълча, после смутено добави:

— Ако искаш да знаеш, това е истинската причина, поради която Моли престана да се вижда с мен.

— Не е твърде основателна причина — казах раздразнено, защото това откровение наистина ме нарани.

— Е — смути се той още повече, — тя е много по-млада от мен. А и напоследък не ми се иска да се напрягам с нищо.

— Значи се страхуваш от секса.

— Мамка му — изруга той. — Защо просто не ми го напишеш на челото?

— Марино, аз съм лекар. Просто искам да ти помогна.

— Моли ми довери, че я карам да се чувства отхвърлена — продължи той.

— И вероятно е било така. Откога имаш този проблем?

— Не знам. Май някъде от Деня на благодарността.

— Тогава случи ли се нещо?

Марино отново се поколеба.

— Ами нали разбираш, бях спрял лекарството си…

— Кое лекарство? За кръвното ли? Не знаех това.

— Е, така постъпих.

— Защо направи такава дивотия?

— Защото, когато го взимам, нищо не става като хората — избърбори той. — Спрях да го взимам, когато започнах да се виждам с Моли. После започнах отново около Деня на благодарността, след като ходих на преглед и се оказа, че кръвното ми е доста високо, а и простатата ми не е добре. Уплаших се.

— Никоя жена не заслужава да умреш за нея — казах. — Всъщност тук става дума за депресия, за която ти си идеален кандидат.

— Да, наистина е потискащо да не можеш да го направиш. Ти не разбираш.