Пустинна звезда

Бош се обърна пак и видя, че Боутман се надига от пейката. Заобиколи масата и дойде при него. Хари забеляза, че кожата му е чиста, а лицето му — по-пълно, отколкото на арестантските снимки. Изглежда, се бе излекувал от зависимостта си. Според докладите за арест, прегледани от Бош, Боутман бе на трийсет и пет години. Независимо дали бе спрял наркотиците или не, годините му на пристрастяване се бяха отразили на външния вид и поведението му. Изглеждаше поне на четирийсет, с оредяваща кафява коса и прегърбени рамене. И макар че ръцете му бяха загорели от работата на слънце, лицето му бе жълтеникаво. Най-издайническо от всичко бе, че очите му още изглеждаха мъртвешки.

— За какво става дума? — попита той. — Няма нужда да забъркваме управата.

— Има ли тук място, където можем да поговорим насаме? — попита Бош.

— Не съвсем. Но да излезем навън. Това е гадно, човече. Искам да кажа, аз работя тук и не ми трябва шибаната полиция да се навърта наоколо.

Боутман поведе Бош покрай оградата на машинния двор и стигнаха до един развяван от вятъра навес, който пазеше новите чимове да не бъдат обгорени от слънцето. Бяха еднометрови купчини квадратни чимове на дървени палети, готови да бъдат преместени на всяко място от игрището, което има нужда от възстановяване.

Боутман се завъртя рязко към Бош и попита:

— Добре де, какво има? Аз съм напълно чист. Така съм от две години, четири месеца и шест дена.

— Не ме интересува дали си чист или не, Джонатан — каза Бош. — Не се отнася за наркоманското ти минало.

— За какво тогава и какво общо има майка ми?

— Помниш ли обира в дома й? Говорих с нея за това вчера и стана дума за теб, затова си помислих да дойда да проверя какво помниш.

Боутман сложи ръце на кръста си, заемайки заплашителна според него поза. Беше поне седем-осем сантиметра по-висок от Бош и погрешно смяташе, че ръстът и възрастта му са предимство.

— Дошъл си чак дотук, за да говорим за това? Обир отпреди десет години, при който е взет един шибан телефон?

— По-скоро преди шест — поправи го спокойно Бош. — И е взето нещо повече от един телефон.

— Все тая. На кого му пука? Аз дори не бях там. Защо идваш на работното ми място и ме питаш за тези глупости? Да не се опитваш да ми докараш уволнение, скапаняко? Пет пари не давам на колко години си, ще ти счупя шибаната глава…

Още преди да довърши тази заплаха, Бош заби левия си юмрук под брадичката на Боутман и в гърлото му. Той преглътна последните си думи, отстъпи назад и се преви, опитвайки се да си поеме дъх. Бош сложи ръка на рамото му, за да го стабилизира.

— Всичко е наред — каза той. — Отпусни се и ще ти мине. Просто се отпусни.

Краката на Боутман се подгънаха и той тупна по задник на земята. Бош нежно го положи по гръб.

— Просто остана без въздух, това е — каза му. — Отпусни се и ще ти мине.

Лицето на Боутман бе почти мораво, но после Бош видя, че кожата му взе да поруменява и дишането му се върна към нормалното.

— Точно така — каза той. — Всичко е наред. Просто не спирай да дишаш.

— Майната ти — отвърна Боутман.

Думите му излязоха задавени и пискливи.

— Ти ме заплашваше и трябваше да те спра — каза Бош.

— Не съм… — започна Боутман.

После млъкна, осъзнал, че е избързал. Бош бе приклекнал до него, готов да нанесе нов удар, ако Боутман бе достатъчно глупав да се опита да му отвърне.

Той не го направи. Отпусна се и малко по-късно извърна глава да провери дали някой от колегите му е видял как един старец го е свалил на земята.

— Какво искаш, да те еба? — попита накрая.

— Искам да знам дали ти си извършил обира.

— Защо ми е да ограбвам собствената си майка?

Боутман понечи да стане, но Бош сложи ръка на гърдите му и го натисна надолу.

— Лежи си — каза той. — Ограбил си я, за да имаш пари за наркотици. Кристален метамфетамин, нали?

— Няма да говоря с теб — каза Боутман. — Нищичко няма да ти кажа.

— Сигурен ли си? Впрочем, няма значение. Всяка давност отдавна е изтекла. Ако по онова време бях още ченге, нещата можеше да са различни. Но ти си извадил късмет и си се отървал. Сега не могат да ти повдигнат обвинения. Така че нищо не пречи да ми кажеш.

— Както казах, нищичко няма да ти кажа.

И извърна очи от Бош, отказвайки да го погледне.

— Няма нужда, Джонатан — рече Бош. — Ти току-що го направи.

— Грешиш, скапаняко — отвърна Боутман.

— Какво ти каза майка ти вчера, когато ти се обади, след като си тръгнах?

— Каза, че си скапаняк.

— Сериозно? Леле, как ме заболя.

— Ами хубаво.

Бош го потупа по бузата и каза:

— Сега бъди добричък, Джонатан.

Коленете му изпукаха, докато се надигаше. Залитна малко, преди да възстанови равновесието си, и се опита да скрие собственото си физическо изтощение от спречкването. Извърна се от Боутман и тръгна назад към паркинга.

— Да го духаш, дъртако!

Боутман го изкрещя силно, но не твърде убедително. Бош дори не си направи труда да погледне назад. Само махна с ръка, зави и се скри от погледа му.

Знаеше, че вероятно Боутман ще се обади на майка си до броени минути. Това не го притесняваше. Той искаше Шийла Уолш да знае, че историята не е приключила. Изобщо.

15.