Пустинна звезда

Тя опря отново лакти на масата, стисна ръце пред лицето си и сведе поглед към фотокопието. След малко Бош видя сълзи да капят по хартията.

— Време е да постъпите правилно — каза той. — Помислете си за онези прекрасни деца и ми кажете. Какво правеше Макшейн тук?

Тя забарабани нервно с пръсти, после погледна над кокалчетата си към Бош. За първи път той видя в очите й някакви призраци. Нещо, което носеше в себе си.

— Той беше тук — каза тя. — Дойде да ме види.

Бош кимна. Това беше жест на благодарност. Сега бе моментът да измъкне цялата истина.

— Кога?

— Обещайте ми — каза Уолш. — Че ще оставите сина ми на мира.

— Вече ви казах. Ако ми разкажете за Макшейн, ще оставя вас и сина ви на мира. Обещавам.

Уолш кимна, но й трябваше време да се успокои и да навърже историята в ума си.

— Той дойде, защото искаше пари — каза накрая. — Каза, че е загубил своите в лоша инвестиция. Заплаши ме. Дадох му каквото искаше и той се махна.

— С какво ви заплаши?

— Кълна ви се, че не знаех за Стивън и семейството му. Имам предвид, какво е станало с тях. Но през онази година, докато ги нямаше — преди още някой да разбере — осъзнах какво прави Фин с фирмата.

— „Изтърбушването“ ли?

— Какво е това?

— Разпродава оборудването и поръчва друго, което също продава. В крайна сметка фирмата фалира. Но преди това да стане, Макшейн е духнал.

— Както и да се нарича, аз знаех какво прави. Работех в „Шамрок“ от самото начало и знаех как да чета счетоводните книги. По онова време не знаехме какво е станало със Стивън, но виждах, че фирмата няма да изкара дълго. Трябваше да мисля за сина си. Затова… казах на Фин, че искам моя дял.

— И какъв беше вашият дял?

— Знаех какви пари вади, защото бях виждала поръчките и бях звъняла на клиентите ни да разбера за колко продава нещата. Казах му, че знам какво е намислил, че съм пресметнала всичко и искам половината. Четиристотин хиляди или отива в затвора. Той ми ги даде.

Бош не каза нищо; надяваше се, че мълчанието му ще я подтикне да говори още.

— Но после… ги намериха — каза тя. — Там, в Мохаве. А Фин бе изчезнал. Знаех как ще изглежда. Сякаш аз съм участвала в това. Не можех да ви кажа каквото знаех. Не можех да кажа на никого, защото изглеждах виновна.

Бош кимна, когато част от историята се навърза след толкова много години. Сети се как при последното му идване тук Шийла бе споменала за траекторията на моралната вселена. Зачуди се дали е знаела, че траекторията клони към нея.

— Казахте, че се е върнал тук за пари — каза Бош. — Колко му дадохте?

— Всичките четиристотин хиляди — отвърна Шийла. — До последния цент. Не ги бях докоснала. Не можех, след като разбрах какво е направил.

— Кога точно се състоя тази среща? Колко време преди обира, за който съобщихте?

— Две-три седмици. Може би месец.

— Преди малко казахте, че той ви е заплашвал. Как точно ви заплаши?

— Каза да му дам парите, иначе синът ми ще получи отровна доза наркотик и следващия път като го видя, ще лежи в моргата. Каза също, че после ще подхвърли на полицията за парите ми и ще ме арестуват. Не знаех нищо за никакъв отдавнашен срок или както там се нарича. Но синът ми… по онова време той имаше нужда от мен. Не можех да позволя това да се случи.

Бош кимна и запази мълчание.

— Но той нямаше нужда да ме заплашва — каза Уолш. — Нито мен, нито сина ми. Аз не исках парите. Не и след Мохаве.

Бош кимна пак, но този път заговори.

— Защо се обадихте на полицията след обира? Знаели сте, че синът ви го е извършил.

— Не знаех! — възрази тя. — Нямах представа. Мислите ли, че бих се оплакала на полицията от собствения си син? Не знаех, докато Джонатан не ми каза. Щом разбра, че съм се обадила, ми призна всичко и каза, че трябва да го защитя. А когато те ми се обадиха и ми казаха за отпечатъците на Макшейн, разбрах как да го направя. Просто казах, че е бил Макшейн.

— Къде е той, Шийла?

— Синът ми ли? Знаете къде…

— Не, Макшейн. Къде е той?

— Не знам. Как бих могла да знам?

— Да не би да твърдите, че сте държали четиристотин хиляди долара в брой под дюшека си и просто сте му ги дали и той си е тръгнал? Трябва да е имало някакъв банков трансфер.

— Те бяха в биткойни. Така ми ги даде той и така ги оставих. Прехвърлих му ги обратно от лаптопа си, ей тук. Тъкмо тогава той хвана преспапието ми. Докато ме гледаше и ми показваше как да го направя.

Бош знаеше, че проследяването на такъв трансфер ще е почти невъзможно и никога няма да отведе до физическо местоположение.

— В какъв бизнес е инвестирал той, че да загуби своята половина? — попита Бош. — Трябва да ви е казал нещо.

— Каза „Никога не инвестирай в бар“. Помня само това. Нищо повече.

— Как е било името на бара?

— Не каза.

— Къде е бил?

— И това не каза. А и аз нямах особено желание да питам. Просто исках да се махне.

Бош знаеше, че проследяването на фалирал бар с неизвестно име и местоположение след шест, че и повече години ще е все едно да се опитва да проследи биткойни. Невъзможно. Сега разполагаше с по-пълна картина, но не беше по-близо до Финбар Макшейн. Сведе поглед към старата заповед за обиск на масата и посегна да захване листовете с кламера.