Пустинна звезда

Докато чакаше асансьора, провери телефона си и видя, че няма сигнал. Това не бе изненадващо. Отдел „Тежки престъпления“ се намираше в бившия затвор на върха на Съдебната палата. Макар да бе преустроен в офиси преди години, подът и стените още бяха от бетон, подсилен със стомана за предотвратяване на бягства. Тази структура бе известна с това, че блокираше телефонния сигнал. Едва когато излезе от асансьора на приземния етаж, се появиха есемесите и съобщенията от гласовата й поща. Имаше няколко от Мади Бош.

Обади ми се.

Трябва да говорим час по-скоро.

Къде си?

Имаше и две съобщения на гласовата поща, но Балард не си направи труда да ги изслуша и реши вместо това бързо да й се обади, докато вървеше по Спринг Стрийт към Дирекция на полицията. Мади вдигна веднага и заговори, сякаш вече са били по средата на разговора.

— Това е странно. Като се върнах в къщата да напиша бележка на татко, намерих в едно чекмедже плик с моето име на него. Отворих го и вътре имаше дълго писмо колко добър човек съм и колко съм силна, и какво добро ченге ще стана. Приличаше на нещо, което би искал да знам, след като си отиде, нали разбираш?

Балард знаеше точно за какъв случай е предназначено писмото, но не искаше да тревожи Мади още повече.

— Виж сега, Мади — каза тя. — Може да е просто нещо, което той…

— А после, мамка му, пропуснах обаждане от него — прекъсна я Мади. — Бях толкова стресирана заради това писмо и не можех да се свържа с теб, затова отидох да потренирам в участъка, и той ми се е обадил, докато бях под душа след тренировката.

— Оставил ли е съобщение?

— Да. Казва, че е в Кий Уест и е добре. Но беше някак странно.

— Какво искаш да кажеш? В какъв смисъл странно?

— Ами, не беше в негов стил. Каза, че е добре и работи по някакъв случай, и че много ме обича. Но просто не звучеше нормално. Каза, че аз съм най-хубавото нещо, което му се е случвало в живота. А и това писмо, което намерих… Не знам. Много съм притеснена.

— Имаш ли номера, от който се е обадил?

— Да, позвъних му веднага щом чух съобщението. Това е хотел в Кий Уест. Поисках стаята на Хари Бош и ме свързаха. Но той не отговори. Звънях му три пъти и не вдигна.

— Кой е хотелът?

— Казва се „Къщата на кея“.

— Добре, залавям се за работа, Мади. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

— Виж, има още едно нещо, което прави случващото се с него още по-странно.

— Какво?

— Търсех хартия, на която да напиша бележката, и отворих едно чекмедже на работната му маса. Тъкмо там намерих писмото му до мен. Но вътре имаше и някакви хапчета. А отделът, за който работя, е осигурявал поддръжка за достатъчно акции срещу наркотици, за да позная фалшив фентанил, когато го видя. Не знам откъде го е взел, нито защо, но в онова чекмедже той държи шибан фентанил!

Това потвърждаваше информацията, която Балард бе получила по-рано в лабораторията.

— Добре, Мади, опитай се да запазиш спокойствие — каза Балард. — Трябва да има някакво обяснение. И той ще ни го даде, щом го намерим. Така че хайде да се успокоим, докато не стигнем дотам.

— Добре, ще се опитам — съгласи се Мади. — Но моля те, намери го. И ми кажи с какво мога да помогна. Сериозно говоря.

— Разбирам. Ще ти кажа.

Балард затвори, а после веднага потърси в интернет телефона на полицейското управление в Кий Уест. Обади се на главния номер, представи се и попита за дежурния командващ офицер. Каза на някакъв лейтенант на име Бърк, че трябва спешно да се провери здравословното състояние на един гост в „Къщата на кея“. Съобщи му подробности за Бош и помоли да й се обадят веднага щом извършат проверката.

Тъй като не знаеше колко време ще им отнеме да реагират, се обади и в „Къщата на кея“ и разговаря с началника на охраната на хотела. Обясни му ситуацията и го помоли да отиде в стаята на Бош и да провери дали е добре. Той на свой ред й обясни, че правилникът не им позволява да влизат насилствено в може би обитавана стая за гости без присъствието на полицията.

— Е, те са на път — каза Балард.

Затвори и се почувства безполезна, докато чакаше вест от хора на три хиляди мили от Лос Анджелис. Отвори търсачката на телефона си и се опита да прецени колко бързо може да стигне до Кий Уест. След петнайсет минути тъкмо си бе резервирала кола под наем и място на нощния полет за Маями, когато получи обаждане с телефонен код 786.

— Тук е Боб Бърк, полицейско управление на Кий Уест.

— Проверихте ли стаята му?

— Да, но беше празна. Бош не е там и няма признаци за нещо нередно. Две ризи на закачалки в гардероба, четка за зъби, сак. Портфейлът му е в чекмедже до леглото. Един от моите хора разпита наоколо и барманът в „Картографът“ каза, че Бош бил там по-рано и си поръчал шот скъп бърбън. Не знам дали ще ви е от полза, но барманът каза, че разпитвал за някакъв ирландец на име Дейви Бърн. Познато ли ви звучи?

Балард се поколеба. Изглеждаше, че Бош може да е намерил Финбар Макшейн или поне името, което той използва.