Пустинна звезда

— Хм, името не е същото — каза тя. — Но той издирваше заподозрян за неразкрито убийство, по което работим тук. Заподозреният е ирландец.

— Е, може пък да го е намерил — каза Бърк. — Но в стаята му няма признаци за нищо нередно. Аз ще се поразровя тук, ще разпитам хората ни от дневната смяна дали някой знае нещо по въпроса.

— Моля ви, направете го и ми се обадете веднага щом узнаете нещо. Аз хващам нощния полет и ще кацна в Маями призори.

— Дадено. А, за малко да забравя. В стаята имаше още нещо. Един плик на бюрото. Запечатан и адресиран до Рене. Това да не би да означава…

— Да, аз съм. Защо ще оставя бележка за мен там? Аз съм в Ел Ей.

— Не знам това. Може би е знаел, че ще летите.

Това предположение сепна Балард. Нима Бош я манипулираше от три хиляди мили разстояние?

— Нищо от това не се връзва — каза тя. — А и защо ще излиза без портфейла си? Няма логика.

— Беше в чекмедже. Може да го е забравил. Може да не е искал да рискува да го загуби.

Нито един от тези варианти не се струваше правдоподобен на Балард. Тревогата й за Бош растеше.

— Можете ли да влезете пак там и да отворите плика, адресиран до мен? — попита тя.

— Хм, не, няма да направим това без основателна причина — каза Бърк. — В момента нямаме престъпление, нито някакви данни за престъпление. Не можем да направим нищо повече от проверка на здравословното състояние, каквато вече извършихме. Сигурен съм, че не е нужно да ви уча за Четвъртата поправка и незаконния обиск.

— Прав сте, лейтенант. Просто…

— Ще се свържа с вас, ако науча нещо от дневната смяна. Разбрахме ли се, детектив?

— Да. Благодаря ви.

Балард затвори и погледна часовника. Самолетът й трябваше да излети след четири часа. Това й даваше достатъчно време да издири Шийла Уолш и да разбере какво е пратило Бош в Кий Уест.

52.

Бош седеше на паркинга на Завоя на Гарисън и гледаше плаващите домове в мрака. Пълната луна хвърляше линия трепкаща жълта светлина върху водата, като пътека към къщата с пиратското смайли на покрива. Той гледаше как светлините в прозорците гаснат една по една. Къщата, където живееше Дейви Бърн, потъна в мрак последна.

Бош продължи да гледа и чака още час, а бърбънът отпреди часове все така се надигаше като огън в гърлото му. Той обмисляше своя план и съпътстващите го рискове. Знаеше, че по един или друг начин до зазоряване ще има справедливост за Стивън Галахър, жена му и малките му син и дъщеря.

Най-после, в три през нощта, слезе от колата и тръгна към рампата, спускаща се към плаващите домове. Носеше дрехи, тъмни като небето. Беше с ръкавици и носеше отвертка, която бе купил от магазина срещу „Къщата на кея“.

Рампата бе хлъзгава от влага, образувала се от падащата нощна температура. Той стисна перилото и заслиза бавно и внимателно — знаеше, че всяка погрешна стъпка ще причини избухване на болка в коляното му. За момента я търпеше с помощта на прясна доза болкоуспокояващи.

Стъпи на бетонния кей. Очакваше да бъде огрян от чувствителни към движение лампи на къщите, но не се включи нито една. Сети се, че поклащането на плаващите домове би включвало лампите непрекъснато и това е довело до отказ от такива елементарни мерки за сигурност.

Когато стигна до предпоследната къща, без колебание мина по трапа и стъпи на предната палуба. Спря и изчака, като се ослушваше, за да разбере дали пристигането му е било забелязано.

Нищо не се случи и той продължи по страничната палуба, която водеше към задния край на къщата. Беше взел отвертката, за да отвори плъзгащата се врата на задната палуба и да влезе, но когато стигна отзад, видя, че тя е оставена отворена на трийсетина сантиметра и комарникът е единственото, което го дели от влизане в къщата.

Комарникът бе заключен, но той лесно проби дупка в мрежата с отвертката. После пръстите му я разкъсаха достатъчно, за да може да си промуши ръката. Бръкна вътре, отключи комарника, а после внимателно и тихо го отвори.

Влезе в къщата. Лунната светлина изчезна. Вътре цареше пълен мрак. Той изчака малко, докато очите му привикнат. Видя голям телевизор с плосък екран, монтиран на стената, и един диван до срещуположната стена, с малка масичка пред него. Оттатък стаята, в която стоеше, имаше трапезария и прозорец към кухнята за подаване на храна. Светещият цифров часовник на микровълновата печка показваше 3:10.

Вдясно видя стълбище, водещо към втория етаж. Направи крачка натам, но спря, понеже чу зад себе си глас.

— Не мърдай, твойта мама!

Бош замръзна. Зад него светна лампа. Той вдигна ръце на височината на раменете си и бавно се обърна. Докато го правеше, пусна отвертката в ръкава си.

Някакъв мъж седеше в кресло в ъгъла до плъзгащата се врата. Бош бе влязъл и минал точно покрай него в тъмното. Мъжът държеше пистолет, насочен към гърдите му.

Беше Финбар Макшейн. Бош го разпозна лесно от снимките на полицейската листовка в задния си джоб. Сега имаше гъста брада, посивяла, и обръснат скалп, силно загорял от дните в открито море с „Каламити Джейн“. Очевидно бе чакал Бош в мрака.

— Кой си ти? — попита мъжът.

— Няма значение кой съм — отвърна Бош. — Кой ти каза, че идвам?