Сага за Австралия

— Мен ако питате — натърти той и се върна бавно на своята маса, — братовчедът Джеймс се вслуша в съвета ми. Не е зле и ти, Дик, да сториш същото. В цялата тая работа пръст имат торите — искат да изпъдят от Бристъл американските пари.

— На теб, Джем, ти се привиждат тори навсякъде — усмихна се Ричард.

— Наистина са си навсякъде и със сигурност там, където се крои нещо подло. — Господин Тисълтуейт се намести на стола и завъртя очи към жените, притиснали се уплашено една до друга. — Я ги прати да си вървят по живо, по здраво, Дик. Остави тук Ричард с един от кавалерийските ми пищови — ето, вземи, Ричард! Аз мога да се браня и с един. Всъщност обаче настоявам за тишина! Музата ме споходи, имам нова тема, за която да пиша.

Никой не му обърна внимание, но когато постоянните клиенти започнаха да се стичат, за да хапнат на обяд, и всички взеха да питат един през друг какво точно се е случило в склада за лекарства на Морган, Ричард реши да се вслуша в съвета на господин Тисълтуейт. Пъхнал в единия джоб на сюртука кавалерийския пищов, а в другия — десетина патрона, той изпрати Ан Морган и двете й щерки — големи грозотии, до китната им къща на Сейнт Джеймс Бартън, Там се настани на стол в антрето, готов да отбива набезите на подпалвачите.

За някакви си два дена — от четвъртък до събота, Бристъл изпадна в безпомощен ужас. Пъдарите и стражарите станаха по-прилежни, по местата, извадили късмет да имат улично осветление, лампите светваха още в пет следобед, а хората, натоварени да ги поддържат, обикаляха със стълбите да доливат светилно масло, нещо, което инак правеха от дъжд на вятър. Всички бързаха да се приберат рано-рано по домовете си и съжаляваха, че е зима и навред се стеле дим от печките, та не могат да се усетят овреме, ако някъде избухне пожар. Оная събота никой не го ловеше сън.

На деветнайсети — неделя, черквите в града бяха пълни до пръсване, като се почне от молитвения храм на Уайтсън и се стигне до Дома за срещи на Уезли и Кметския параклис на Колидж Грийн. В Бристъл открай време е имало безчет съвсем искрени богомолци от всички протестантски вероизповедания, тази неделна утрин обаче всички без евреите се стекоха в храмовете, за да молят Бога да се смили и да накаже изверга. Братовчедът Джеймс — свещенослужителят, блестящ проповедник дори когато не бе във форма, надмина себе си, макар и да говори по начин, донякъде стреснал миряните в „Свети Яков“. Някои описаха думите му като определено йезуитски, други пък — като притеснително методистки.

— Лично аз — отвърна Дик, към когото бе насочена една от тези забележки, — пет пари не давам дали преподобният е говорил като йезуит или като методист. Ако искаме да спим спокойно в леглата си, подпалвачът трябва да увисне на бесилото. Пък и бащата на преподобния често кълнеше по време на проповед, толкова ли не помните? Стигна дотам да проповядва под открито небе на въглекопачите в Крус Хоул.

— Според Дружеството на непреклонните за всичко са виновни преселниците в Америка.

— Не ми се вярва! Те по-скоро ми приличат на жертви — възрази Дик и приключи с темата.

В неделя срещу понеделник някъде посред нощ Ричард се събуди внезапно от неспокойния си сън.

— Тате, тате! — викаше го Уилям Хенри от легълцето си.

Ричард скочи като ужилен от кревата, запали свещица и отиде с разтуптяно сърце при детето, което седеше, изпънато като струнка, в постелята.

— Какво има, Уилям Хенри? — прошепна бащата.

— Пожар — отвърна с ясно гласче малчуганът.

Толкова се бе вманиачил за здравето на сина си, че изобщо не бе забелязал пушека, изпълнил цялата стая.

В такива извънредни случаи запазваше самообладание и действаше точно, без да се суети. Събуди с вик баща си, докато навличаше дрехите и ботушите. Вече облечен, не седна да чака Дик, а хукна със свещта надолу по стълбите, грабна две кофи, отвори вратата на пивницата и се завтече по улицата, хлъзгава от падналия дъждец. Тичаше заедно с другите към Бел Лейн, а когато свърна зад ъгъла, спря като закован — складовете на „Люсли и сие“ горяха и пламъците се прокрадваха през процепите в покрития с аспидни плочи покрив и огненочервени, се протягаха към тясната мръсна уличка. Ричард бе оглушен от писъците и тътена — испанската вълна, зърното и сандъците със зехтин вътре подклаждаха огъня повече и от терпентина и кълчищата.