Сага за Австралия

Колкото до политиците, и тори, и виги, се опитваха да спечелят от цялата тая дандания, като взаимно се обвиняваха. Едмънд Бърк обяви награда от петдесет лири стерлинги за всеки, предоставил му някакви сведения, Търговската палата — да не остане по-назад — добави още петстотин лири, кралят пък се присъедини с награда от хиляда лири стерлинги. Тъй като сумата от хиляда петстотин и петдесет лири стерлинги надвишаваше парите, които повечето бристълчани можеха да изкарат за няколко живота, всички на бърза ръка се вживяха в ролята на детективи и не след дълго се появи и заподозрян — макар че никой така и не получи наградата. Заподозреният беше шотландец, известен като Джак Бояджията, който бе живял под наем в различни къщи по Пити — порутена бедняшка уличка, прекосяваща река Фрум зад „Свети Яков“, и след втория пожар в рафинерията за захар на старши съветника Барнс най-неочаквано изчезна вдън земя. Макар и да нямаше никакви улики, които да доказват, че шотландецът е в дъното на пожарите, цял Бристъл бе убеден, че тъкмо той е подпалвачът. Всички се юрнаха да го търсят под дърво и камък, подкокоросвани от лондонските и провинциалните вестници. Никой в държавата — от Тайн чак до Ламанша, не искаше такъв злодей да се разхожда на свобода. Беглецът бе заловен, докато обираше къщата на някакъв богаташ в Ливърпул, и след като Задругата и Търговската палата покриха разходите от сто двайсет и осем лири стерлинги, бе докаран в окови в Бристъл, където да бъде разпитан. Точно тогава внезапно възникна непредвидена спънка — никой не схващаше и думица от онова, което шотландецът говореше, разбра се само, че се казвал Джеймс Ейтън. Така той бе експедиран в Лондон — там все пак си е столица, град голям, все ще се намери човек, който да знае шотландския диалект. То оставаше да не се намери! Джеймс Ейтън, известен още като Джак Бояджията, си призна чистосърдечно всички палежи в Бристъл, а също и един в Портсмут, където бил изпепелил до основи въжарницата на Кралската флота. Това последното престъпление си беше наистина чудовищно — де се е видяло кораб да плава без километри и километри въжета!

— Само не проумявам — сподели Дик Морган с Джем Тисълтуейт — как така Джак Бояджията е подпалил пожарите хем в Бристъл, хем в Портсмут. Въжарницата бе опожарена през декември, когато нашият човек със сигурност си живееше мирно и кротко на Пити, пред очите на всички.

Господин Тисълтуейт сви рамене.

— Какво толкова се чудиш, Дик, нарочили са го за изкупителна жертва и толкоз. Всички искат в Англия да цари спокойствие, а какъв по-лесен начин да си го осигурим от това да си намерим виновник? И то шотландец — пей сърце! За Портсмут не знам, но пожарите в Бристъл са подпалени от торите, готов съм да си заложа и главата!

— Значи смяташ, че и занапред ще има пожари?

— А, не! Било, каквото било. Номерът им мина. Американските пари се изнесоха, Бристъл се очисти от тях. Торите могат да си лежат върху лаврите, а Джак Бояджията ще опере пешкира.

Така и стана. Джеймс Ейтън, известен и като Джак Бояджията, беше изправен пред съдебните заседатели в графство Хампшир по обвинение, че е подпалил въжарницата на Кралската флота, и бе признат за виновен. После беше откаран в Портсмут, където специално за случая бе скована бесилка, около която се бе насъбрал сума ти народ. Беше висока цели двайсет метра, което означаваше, че щом бутнат Джак от стола и го запратят във вечността, примката ще му отсече главата по-бързо и от най-наточената брадва. После изложиха отнесената глава върху стената с бойниците в Портсмут, та всички да я видят, и Англия си получи спокойствието.

Джак Бояджията беше уверил разпитвалите го, че сам е извършил палежите и други няма.

— Лично аз не се хващам на такива приказки — отбеляза братовчедът Джеймс — аптекарят. — И все пак Великден мина и замина, а други пожари няма, така че, както биха казали квакерите, знае ли човек? — Той се пресегна през масата и взе тъничкото книжле под лакътя на господин Тисълтуейт. — Виж ти, „Указателят на Скечли“! Не е ли прекрасно, Джем? Ние, Морганови, със сигурност сме включени в него — рече той самодоволно и разлисти сто и десетте страници на книжката. — Това ще рече, че се числим към четирите хиляди най-видни жители на Бристъл.

— Не четири хиляди, а четиристотинте най-видни жители, драги ми господине — прихна господин Тисълтуейт. — Сбирщина! Всички са от кол и въже! Стотина капитани на кораби и в притурка сто шейсет и седем търговци. Виж, благородници няма и за цяр. Какво толкова се биеш в гърдите, че са те включили и теб! Ето на, има ги и Дик и Ричард заедно с други кръчмари и майстори оръжейници, има го и онзи келеш калайджията Бъргъм, срещат се и перукери, моля ти се! Двама майстори на органи, един — на клавесини, един — на спинети, ето го и Бенет, майстора на пясъчни часовници. Бристъл си е сбирщина от стиснати малодушни подли протестанти — обобщи той ухилен.

— Наслага прекалено много прилагателни — намеси се Ричард — да покаже, че и той е усвоил едно друго в школото на Колстън.