При тия думи господин Тисълтуейт избухна в неудържим кикот.
— Я да се върнем на пожарите — каза Дик. — Подочух, че от Търговската палата се канели да купят плаващия док на Уилям Чампиън при Роунам Мийдс, да го направят по-дълбок и да го използват при разтоварването на лесно леснозапалими опасни вносни стоки.
— На терпентин — кимна братовчедът Джеймс — аптекарят. — На черна смола и катран. — Той въздъхна тежко. — Нямаше да се налага да хвърляме такива усилия, ако не беше онзи ниедник Джак Бояджията. Винаги досега съм си прибирал суровините направо от кея, а занапред трябва да ги прекарвам с лихтер чак от дока на Чампиън, после да ги прибирам право в складовете и да не ги оставям на пристанището.
На вратата се мярна тъмна сянка и в пивницата влезе Сенхор Томас Хабитас, майсторът на оръжие.
— Заповядайте, драги ми господине! — възкликна Ричард и го посрещна с усмивка и с много радушно ръкостискане. — Седнете, седнете, де! Чаша бристълско мляко?
— Благодаря ти, Ричард.
Пивницата беше празна, ако не броим господин Тисълтуейт — от ден на ден хората обедняваха все повече. Ето защо и неочакваният посетител се озова в центъра на вниманието, нещо, от което очевидно му стана много драго.
Португалски евреин, преселил се тук преди цели трийсет години, Сенхор Томас Хабитас беше нисък и дребничък, с мургава кожа, черни очи, длъгнесто лице, камбест нос и месести устни. Излъчваше самообладание и сдържаност, по които се родееше с квакерите, а също и съзнанието, че е твърде различен, та да се вмести в обичайния бристълски калъп. Градът се отнасяше добре с него, както всъщност и с всички останали евреи — за разлика от католиците. Никой не пречеше на евреите да почитат Бога както си знаят, те дори си имаха еврейски гробища на Джейкъб Стрийт и две синагоги от другата страна на река Ейвън, в Темпълската енория. Най-прочутият еврейски род в Бристъл бяха Елтънови, а хора от семейства Ейбрахам, Айзак и Джейкъб се бяха издигали дори до кметове и до председатели на Търговската палата, а сър Ейбрахам Елтън бе получил наследствена благородническа титла баронет. От всичко това се виждаше, че ако си евреин, ще срещнеш по-малко спънки за обществен и стопански успех, отколкото ако си римокатолик. Това вероятно най-вече се дължеше на факта, че никой от евреите (а и от квакерите) не се домогваше до британския, всъщност германския престол. Всички още помнеха 1745 година и принц Чарли Хубавеца
13, а и Ирландия беше на някакъв си хвърлей разстояние.— Какво ви води чак тук, драги ми господине? — поинтересува се Дик Морган и поднесе на госта голяма чаша (произведена от еврейското семейство Джейкъб) с кехлибарено, сладко пресладко шери.
Присвитите черни очи огледаха празното помещение и се спряха не на Дик, а на Ричард.
— Нещата вървят на зле — отбеляза с изненадващо гърлен глас евреинът, който говореше почти без акцент.
— Така си е, драги ми господине — съгласи се Ричард и седна срещу него.
— Сърцето ми се свива, като гледам, че тук няма жив човек — допълни Сенхор Хабитас, сетне известно време мълча. — Сигурно ще мога да ви помогна. — Той положи длани с дълги чувствителни пръсти върху масата и ги преплете. — Знам, трябва да сме благодарни за тая война с колониите в Америка. Покрай нея на някои им се отвори доста работа. На мен например — глава не мога да вдигна. Опрях до теб, Ричард. Ще се върнеш ли да работиш при мен?
Ричард отвори уста да отговори, ала Дик го изпревари.
— Какви са условията, Сенхор Хабитас? — попита той донейде язвително.
Знаеше и кътните зъби на Ричард — синът му си беше мека Мария, щеше да приеме, без да е разбрал условията.
Загадъчните очи върху опънатото лице дори не трепнаха.
— Добри са, господин Морган — натърти евреинът. — Два шилинга на мускет.
— Става! — извика начаса Дик.
Единствен господин Тисълтуейт гледаше Ричард, при това със съжаление. Дали момъкът все пак имаше някога думата, когато се решаваше съдбата му? В сивкавосините очи върху красивото му лице не се четеше нито гняв, нито раздразнение. Божичко, това момче имаше волски нерви! Търпеше баща си, жена си, майка си, клиентите, братовчеда Джеймс — аптекаря… Списъкът нямаше край. Единственият човек, заради когото бе готов на война, бе Уилям Хенри, при това без да се гневи и да фучи, а кротко и спокойно. „Какво ли есе пак се таи в душата ти, Ричард Морган? Наясно ли си със себе си? Ако Дик ми беше баща, досега да съм го поставил на място и да съм му разказал играта — щеше да лежи на земята. А ти му търпиш приумиците и прищевките, киселите настроения, жлъчните подмятания и дори зле прикритото презрение към теб. Каква е житейската ти философия? Откъде черпиш сили? А сили у тебе, дал бог. Те обаче сякаш вървят ръка за ръка с… с какво ли? С примирение? Не, не е това. За мен ти си тъмна Индия, въпреки това си ми по-симпатичен от всеки друг. И се притеснявам за теб. Защо ли? Защото имам чувството, че с такова бездънно търпение и издръжливост ще предизвикаш Бога да те подложи на изпитание!“