Сага за Австралия

От всички посоки се бяха стекли мъже с кофи и наредени един зад друг, гребяха вода от река Фрум и я пренасяха от Кий Хед до складовете на „Люсли и сие“. Нямаше прилив, но водата беше предостатъчно и хората не губеха и миг — топваха кофите, пълнеха ги завчас и ги предаваха нататък по редицата. През следващите три часа работиха по-усърдно от всякога и смятаха, че са извадили голям късмет, задето с трескавите си усилия са ограничили пожара и не са позволили той да плъзне от складовете на „Люсли и сие“ и няколкото порутени къщи в съседство. Помещенията на братовчеда Джеймс — аптекаря, които бяха само на хвърлей оттам, изобщо не пострадаха. Нямаше и загинали — подпалвачът очевидно бе искал по-скоро да унищожи имуществото, отколкото да убива. Затова и хората, живеещи в опожарените къщи, бяха успели да избягат здрави и невредими заедно с малкото си вещи, които стискаха в ръце, и с децата, които се деряха оглушително.

Веднага щом шерифът и неговите хора обявиха, че Бел Лейн вече е вън от опасност, Ричард се прибра в пивницата — беше почернял от саждите. Двете кофи бяха изчезнали, един бог знае къде се бяха дянали. Баща му и братовчедът Джеймс — аптекарят, седяха съвсем омаломощени — бяха едно поколение по-стари, бяха се опитали да не изостават от другите, но накрая не бяха издържали и бяха връчили ведрата на по-млади мъже, притекли се да помогнат от по-далечни квартали.

— Утре, Ричард, ще има голямо търсене на кофи — отбеляза Дик и наточи на сина си халба бира, — още щом се зазори, ще ида при бъчваря да купя още десетина. В какъв свят живеем, а!

— Днес за втори път бог се смили над мен и теб — намеси се и братовчедът Джеймс — аптекарят. — Чувствам се… чувствам се като Павел на пътя за Дамаск.

— Намерил с кого да се сравнява! — ахна Ричард и отпи жадно от бирата. — Ти, братовчеде Джеймс, никога не си подлагал на гонения вярващите.

— Не, не съм ги подлагал на гонения, Ричард, но получих откровение. В знак на признателност към Бога ще даря по една лира стерлинга на всеки затворник в Нюгейтската тъмница и изправителния дом в Бристъл.

— Ха! — изсумтя Дик. — Няма нищо лошо в това да им дадеш по една лира, Джим, но да знаеш, че ще я изпият в затворническата лавка.

Шумът от гласовете им бе достигнал и до горния етаж. Жените слязоха, загърнати в халати, Пег беше гушнала Уилям Хенри, очите й блестяха.

— О, всичко е приключило и вие сте живи и здрави!

Ричард остави халбата и отиде да вземе детето, което се вкопчи в него.

— Тате — обърна се той към Дик, — събуди ме Уилям Хенри. Каза пожар, сякаш знаеше какво означава това.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, погледна замислено малчугана.

— Омагьосан е. Орисниците са си го харесали.

— Бива ли да говориш така, братовчеде Джеймс! — възкликна Пег. — Ако наистина са го харесали, ще ни го отнемат.

Братовчедът Джеймс се изправи бавно и мъчително — мислеше си, че ако не се брои селяшкото суеверие, майката на Уилям Хенри също си дава сметка колко странен е синът й. „Всъщност, ако погледнем истината в очите, детето не би трябвало да преживее ваксината.“

Подпалвачът не се спря и след като изпепели склада на „Люсли и сие“. В понеделник след пожара в десетина други складове и заводи, собственост на американци или на хора, свързани с тях, бяха намерени още факли като тази, подпалила помещенията на „Люсли и сие“. Във вторник пламна рафинерията за захар на старши съветника от Градския съвет Барнс, свързан с мнозина американци. Ала сега вече цял Бристъл се озърташе, да не би да гори нещо, така че пожарът бе потушен още преди да е нанесъл големи щети. След три дена рафинерията беше подпалена наново — и този път огънят бе угасен бързо.