Сага за Австралия

Ричард се понаведе встрани, щракна с огнивото и запали свещта, та да вижда лицето на жена си. Заоблено, нежно и красиво, посърнало от тревога и притеснение, с големи кафяви очи като на преследвано животинче.

— Трябва да идем да живеем в Клифтън ако не за друго, то заради детето!

Пег стисна юмруци и внезапно заприлича на техния син — каквото и да изпитваше, явно не можеше да намери думи, за да го изрази.

— Тъкмо заради него не искам да се местим. Знам, имаш нари да купиш къща в подножието на хълмовете, там обаче ще бъда сам-сама с Уилям Хенри и ако се случи нещо, няма да има кого да повикам.

— По джоба ни е да вземем и слугиня, казах ти го вече, Пег.

— Да, но слугинята няма да ни е роднина, близък човек. Тук мога да се обърна към родителите ти, тук и тримата държим под око Уилям Хенри, за да не му се случи нещо, Ричард. — Тя, стисна хубавите си, здрави от варовиковата вода зъби. — Сънувам кошмари. Че Уилям Хенри е слязъл на реката и е паднал в нея, понеже аз не съм имала време да го наглеждам — месела съм хляб, а слугинята е отишла да донесе вода от Кладенеца на Джейкъб. Непрекъснато ми се присънва все тая страхотия!

Свещта изпука и взе да капе, Ричард я премести на скрина с дрехите и притегли жена си в обятията си.

— Пег, Пег… Това са само сънища. И на мен, любов моя, ми си присънват кошмари. Но по-различни — че каруца прегазва Уилям Хенри или че го отнася кървав прилив, или че пада в шахта. Все неща, които не могат да му се случат в Клифтън. Ако се притесняваш чак толкова, ще вземем и жена, която да го гледа.

— Ето, твоите кошмари всеки път са различни, докато моят е все един и същ. Че Уилям Хенри скача в река Ейвън при устието, ужасен от нещо, което не мога да видя.

Ричард я милва, докато тя се поуспокои и се унесе в прегръдката му. После легна и се забори с мъката си, загледан в капещата свещ. Знаеше, роднините му са се обединили срещу него. Майка му и баща му бяха обработили Пег, понеже Маг умираше за Уилям Хенри и обичаше племенницата си като родна дъщеря, а Дик — защото… ами защото вероятно дълбоко в себе си се страхуваше, че пренесе ли се Ричард в Клифтън, вече няма да получава тия петнайсет шилинга на ден — така де, човек, който поддържа собствена къща, се охарчва допълнително. Шестото чувство подсказваше на Ричард, че въпреки натиска трябва да се вдигне и да се пренесе заедно с жена си и с детето на чист въздух, сред злачните баири на Клифтън, ала онова, което Дик Морган смяташе за мекушавост у сина си, всъщност бе желание да се постави на мястото на другите и най-вече на семейството си и да се съобразява в постъпките си с тях. Ако настояваше да се преместят в оная къща в Клифтън — а той бе намерил къща за чудо и приказ, просторна, с хубав покрив, не много стара, с кухня в задния двор, та да се предотврати опасността от пожар, и с тавански помещения за прислугата, — та ако и занапред настояваше да се преселят в Клифтън, Пег все едно щеше да се съпротивлява със зъби и нокти. Вече беше решила, че там няма да й харесва. А уж е щерка на селянин! Странна работа! На Ричард и през ум не му беше минавало, че за разлика от него, градското чадо, Пег ще се дърпа и няма да иска да живее сред природата. Устните му се разтрепериха, ала Ричард Морган си наложи да не плаче в тъмната нощ. Волю-неволю прие голата истина, че никога няма да живее в Клифтън.

„Милостиви Боже, който си на небето, жена ми си е втълпила, че иде ли да живее в Клифтън, Уилям Хенри ще се удави в Ейвън. Аз пък имам ужасното предчувствие, че Бристъл ще го погуби. Моля те, милостиви Боже, умолявам те, закриляй сина ми! Остави ми поне това детенце! Майка му твърди, че няма да имаме други, и аз й вярвам.“

— Ще останем в „Гербът на Купър“ — оповести той на Пег, щом станаха малко преди зазоряване.

Лицето й грейна и тя го прегърна — камък й бе паднал от сърцето.

— О, Ричард, благодаря ти, много ти благодаря!

Известно време войната в Америка продължаваше да се развива в полза на Англия, въпреки че неколцина тори в Парламента се бяха настроили толкова много срещу нея, че напуснаха правителството в знак на несъгласие с провежданата от краля политика. Достопочтеният Джони Бъргойн получи нареждане да очисти Северен Ню Йорк и от последния бунтовник и прояви тактическите си умения, като нахлу в укреплението Тайкондерога край езеро Шамплейн, смятано от размирниците за непревземаемо. Ала между езерото и мястото, откъдето извираше река Хъдсън, се простираше пустош, която Бъргойн прекоси със скорост по километър-два на ден. Късметът го подведе, както и отрядът, пратен да отклони вниманието на противника и разгромен при Бенингтън. Хорейшо Гейтс бе поел командването на бунтовниците, към него се бе присъединил и блестящият Бенедикт Арнолд. На два пъти прилъгван да влезе в сражение при възвишенията Бимис, Бъргойн претърпя поражение и накрая капитулира при Саратога.