Сага за Австралия

Точно тогава на някой си Дънкан Камбъл, лондонски предприемач и спекулант от шотландски произход, му хрумна да използва стари, излезли от употреба военни кораби. Купи един от тях — „Пазител“, хвърлил по онова време котва в река Темза, при Кралския арсенал, и го напълни с двеста мъже престъпници. Според един нов закон затворниците можеха да бъдат пращани да работят на държавни обекти — така престъпниците от „Пазител“ отидоха да чистят реката като важен път към морето и да строят нови докове, работа, с каквато не би се заел никой свободен човек, освен ако не му обещаят много пари. Трудът на затворниците не струваше нищо, ако не броим разходите за храна и покрив над главата, неща, които господин Дънкан Камбъл осигуряваше на плаващия затвор „Пазител“. Е, в началото допускаше и грешки — бързо установи, че хамаците не са подходящи за оковани затворници, понеже веригите се заплитат в подпорите. Затова ги смени с койки, нещо, позволило му да увеличи броя на затворниците на кораба на триста. Правителството на негово величество бе до немай-къде доволно и на драго сърце плащаше пребогато на Камбъл за неговите усилия. Затворниците в повече можеха да бъдат товарени на бракувани военни кораби, докато войната свършеше и пак станеше възможно да ги прехвърлят през океана. Какво облекчение!

Според кръчмаря имаше очевидно обяснение за дребните престъпления — повечето бяха извършвани от подпийнали хора. Работа се намираше все по-трудно и ромът и джинът придобиваха все по-голяма стойност за онези, които не виждаха и лъч надежда в тежката си орис. Копринените рокли, кърпичките и дрънкулките бяха белег за по-голяма заможност. Мъжете и жените, дори децата, оставени от енориите да карат на просия, си изливаха гнева и отчаянието в пиене, стига да се сдобиеха с някоя и друга пара, а после, вече на пияна глава, тръгваха да плячкосват същите тези копринени рокли, кърпички и дрънкулки. Все неща, които не притежаваха и нямаше как да притежават. Неща, които за тях бяха като манна небесна. Неща, които — най-малкото в Лондон и Бристъл, — можеха да продадат на прекупвачите на крадени вещи срещу жалки грошове, които пак да пропият и да се сдобият с още няколко часа пиянско блаженство. Заловяха ли ги, тутакси ги изправяха пред съда, който ги осъждаше на смърт, на четиринайсет или най-често на седем години затвор. Присъда, към която добавяше и думата заточение. Заточение добре, но къде? Въпрос, който нямаше отговор, но никой не го и задаваше.

И Бристъл не беше пощаден от тегобите и също „произвеждаше“ своите осъдени углавни престъпници. Тъй като градът се смяташе за отделно, обособено графство, той си имаше свои си съдилища, а колкото до престъпленията, извършени извън пределите му, с тях се занимаваха в Глостършир и Съмърсетшир.

Поне за Ричард 1777-а би трябвало да е поредната година на кремъклийките и парите, но малко след Нова година, докато Вашингтон и силно оредялата му войска студуваха в тежката зима край Мористаун, Морганови от „Гербът на Купър“ понесоха тежък удар. Господин Джеймс Тисълтуейт ни в клин, ни в ръкав оповести, че напускал Бристъл.

Дик се свлече на стола, нещо, което правеше толкова рядко, че ръкавите му на лактите бяха протрити от подпирането в тезгяха.

— Заминаваш ли? — попита той с тих гласец. — Заминаваш?

— Ами да — отвърна нападателно господин Тисълтуейт, — заминавам, да те вземат мътните!

Пег и Маг се разплакаха, а Ричард ги прати да се нареват горе заедно със смаяния Уилям Хенри, после се извърна към господин Тисълтуейт, който не криеше гнева си.

— Без тия, Джем! Мястото ти е тук, никъде няма да ходиш!

— Мястото ми не е тук и ще ходя където си поискам!

— Я седни, бе, човек! Седни, де! И стига си се правил на бабаит! Ние не сме ти врагове — усмири го Ричард. Изглеждаш угрижен. — Седни, Джем, и кажи защо смяташ да ни напускаш.

— Я виж ти! Показа си зъбките, а? — отвърна господин Тисълтуейт, но се подчини и седна. — Толкова ли много означава за теб моето заминаване?

— Да, ужасно много — рече Ричард. — Тате, налей ми една бира, а на Джем — от най-добрия ром на Кейв.

Дик стана от стола и напълни чашите.

— Какво ти липсва тук? — попита Ричард памфлетиста.