Сага за Австралия

— И те не са по стока от моите хора тук — сбирщина нехранимайковци, които по една случайност са се измъкнали от английското правосъдие. Офицерите уж са по-свестни, но хич не ми се мисли доколко ще се оправят. Ала най-голямата ми грижа е земемерът. Трябва да раздам безвъзмездно по двеста и четирийсет декара на моряци от „Сириус“ като Дръмънд и Хибс, а също на някои от пехотинците, чийто срок на служба е изтекъл, а няма кой да мери и разделя земята. Брадли си беше пълна скръб, Отрий бе още по-неоправен и от него. — Очите на майора блеснаха. — Не че храня особени надежди, Морган, но може би сред многото ти скрити дарби е и земемерството?

Ричард се засмя.

— Не, драги ми господине, от земемерство не разбирам.

Шарлотина нива роди небивала реколта от царевица — десетки каторжнички бяха впрегнати да белят и ронят хилядите мамули, реколтата от пшеница също беше добра въпреки горещите ветрове и гъсениците, опустошаващи всичко по пътя си. В Порт Джаксън обаче отново бяха орязали с една трета дажбите, което означаваше, че не след дълго същото ще сполети и остров Норфолк. За късмет, когато на девети май вдигна котва, „Бдителност“ бе взела на борда толкова много народ, че не бе останало място за житото. Поне засега Норфолк щеше да запази за себе си онова, което бе произвел с кървава пот. На Шарлотина нива вдигнаха уютна къща от млади борове за Дарси Уентуърт и семейството му, а в Сидни чувстваха остро отсъствието на лекаря. Всъщност селището на запад вече не се казваше Шарлотина нива: в събота, трийсети април, майор Рос официално оповести, че занапред името му ще бъде Куинсбъро, а Филипбърг е преименуван, както си му е редът, с притежателното Филипсбърг67.

От пристигането на „Сюрприз“ бе минало достатъчно време, та седемстотинте жители на остров Норфолк да се опознаят. Из острова се носеха какви ли не слухове — пръв клюкар на Антиподите беше лейтенант Ралф Кларк, той обаче далеч не бе единственият сплетник на Норфолк. Госпожа Морган също шушукаше на драго сърце за чутото в къщата на заместник-губернатора и госпожица Мери Бранам, заселила се в къщата на лейтенант Ралф Кларк, даваше своя принос. Делата на всички — и на най-високопоставените, и на най-изпадналите, се одумваха, оглеждаха, преценяваха. Веднага се разчуваше, ако някой каторжник зарежеше жената, която си е избрал на „Лейди Пенрин“, заради друга, по-млада, пристигнала с „Лейди Джулиана“, ако някой пехотинец мърсуваше тайничко с жената на каторжник, ако редниците пехотинци Ескот, Мий, Бейли и Фишборн варяха бира от отгледания на острова ечемик и хмела, докаран от „Юстиниан“, ако Малкия Джон Рос е бледичък. Всички знаеха и кой е третият човек, проникнал с взлом в Държавните хранилища и опитал се да отмъкне вещи, които после да продаде на черно. Слугата на господин Фриман — Джон Голт, и каторжникът Чарлс Стронг бяха наказани с по петстотин удара с най-жестокия бич: сто в селището Сидни, сетне, щом се поокопитеха, още сто в Куинсбъро, след това, щом дойдеха на себе си, още сто във Филипсбърг. Дори пред лицето на това жестоко наказание, което отчасти щеше да ги осакати за цял живот, те отказваха да издадат кой е третият им съучастник. Но пак всички го знаеха.

Въпреки преплетените, сложни взаимоотношения между пазачи и пазени, станеше ли дума за възнаграждения, между двата лагера зейваше пропаст. А това означаваше, че когато дажбите бяха намалени и пехотинците на служба взеха да обсъждат дали да не се вдигнат на бунт, майор Рос не се притесняваше ни най-малко, че каторжниците ще се възползват от внезапно създалото се изострено положение. Предвождани както обикновено от хора като Мий, Плайър и Фишборн, пехотинците отказаха да си приберат дажбите от Държавното хранилище и възроптаха, че така и така ще се лишат от брашното, понеже вече се били разбрали с каторжниците да заменят част от него срещу пресни продукти. Бунтът трая ден до пладне и се провали с гръм и трясък — когато метежниците отидоха при майор Рос, той им заяви право в очите, че са паплач, че ги мързи да гледат и затова нито му е мъчно за тях, нито има намерение да си пилее времето и да ги слуша. Ако искат да си запазят дажбите брашно, да се понапънат и да си произведат пресни продукти. И бездруго разполагат с повече свободно време от каторжниците, за разлика от тях получават и риба на корем — какво толкова ги спира? Бившият адютант на Рос Ескот и неколцина други редници се прекършиха — заплахата от бунт премина. Не след дълго на пехотинците отново се отпускаше, при това всекидневно, по чаша качествен ром. Че какво друго ще ги накара да клекнат, ако не ромът? Рос се запита дали е по силите му да държи половината пехотинци по-далечко от кремъклийките.

Не, нямаше начин да го стори. Затова реши да ги накара да кротнат както си знае той, пък да става каквото ще.