Сага за Австралия

Стивън забеляза как приятелят му се изчервява още повече.

— Ами накарай я тогава, глупчо такъв, да те възприема по друг начин! — подвикна той, разтреперан от гняв. — Дяволите да те вземат, Ричард, ти си един от най-красивите мъже, които някога съм виждал! Нямаш и един-едничък недостатък — знам, понеже дълго съм търсил. Влюбен съм в теб още отпреди да се родя, ще бъда влюбен и дълго след като умра. Няма никакво значение, че аз съм обратен, а ти — не, никой не избира кого да обича. То просто се случва. Ние с теб успяхме някак да преодолеем различията и да изковем приятелство, толкова силно, че не може да бъде разрушено. Да, знам, онова смешно дете си е навило на пръста, че е влюбено в мен, така че затваряй си устата и стига си се правил на много благороден! Толкова по-добре за нея, задето си е въобразила, че е влюбена в мен. Ако не си го мислеше, щеше да дойде при теб като дете — а никой мъж, стига да е с всичкия си, не иска да бъде с дете!

Той се отпусна тежко на стола и хлъцна — изглеждаше уморен до смърт.

— Но ти сам го каза, Стивън. Никой не си избира кого да обича, то просто се случва. И тя избра теб, а не мен.

— Ама толкова ли не разбираш! Майко мила, Ричард, спрямо Кити се държиш така, сякаш чавка ти е изпила ума. За нея аз съм преходът от детето към жената — аз съм първото й детинско увлечение, несподелено както всички детински увлечения. Но тя, мой човек, е зряла ягодка, която само чака някой да я откъсне. Завчера я видях как слизаше по пътеката в долчинката към хранилището — носеше в ръката си празна кошница. Вятърът духаше право в лицето й, торбестата рокля бе прилепнала по тялото — ако бях мъж, който си пада по жените, щях да я грабна, без да умувам много-много. И не си въобразявай, че другите мъже са слепи и не го забелязват. Ако не броим очите, в лице тя не е първа красавица, в тяло обаче е същинска Венера. Дълги изваяни крака, заоблени хълбоци, тъничко кръстче и невероятни гърди — Венера, ти казвам! Ако не я вземеш ти, Ричард, някой ще ти я грабне под носа, пък дори и да го е страх, че ще го разкъсаш на парченца. — Стивън се изправи. — Е, да се прибирам при Тобаяс, докато Кити не се е върнала. Кажи й, че съм си спомнил, че трябва да свърша нещо неотложно. — Той отиде на вратата. — Прекалено търпелив си, Ричард. Похвално качество, но докато котаракът се е свил на кълбо и дебне цял час мишката, току-виж от небето се стрелнал ястреб и му я отмъкнал пред очите.

Кити се беше спотаила в мрака под прозореца с отворени капаци, но Стивън Донован не погледна встрани — тръгна право напред по пътеката между зеленчуковите лехи и хлътна в тъмата. Веднага щом той се скри, младата жена се промъкна крадешком при потока. Защо ли не бе по-дълбок, та да се удави в него? След като Стивън бе нарекъл Ричард смотаняк, Кити беше спряла, човъркана от любопитство — забравила, че за нищо на света не бива да подслушва, застана под прозореца и нададе ухо.

Нима беше възможно? Как така Стивън твърди, че е влюбен в Ричард? Умът й не го побираше. И таз добра, Стивън, един мъж, бил влюбен, моля ви се, в друг мъж и го желаел! Желаел не друг, а Ричард! И бе нарекъл любовта й детинско увлечение. Бе нарекъл нея, Кити, дете. Беше говорил за нея с нежност и състрадание, но без капчица любов. Бе описвал най-подробно тялото й със същата отчуждена възхита, каквато тя изпитваше към Ричард. Който — поне според Стивън — бил влюбен в нея. Но Ричард беше на годините на баща й! Самият той го беше казал. Кити се свлече на колене и се заклати напред-назад, но без да проронва и сълза. „Искам да умра, искам да умра…“

Ричард приклекна до нея.

— Чула си.

— Да.

— Е, по-добре да го чуеш така, отколкото от жена ми — рече той, сетне я прегърна през раменете и й помогна да се изправи. — Все някога щеше да го научиш. Хайде, ела да си легнеш. Студено е.

Тя се остави да я отведе в къщата, после го погледна с пребледняло посърнало лице и с очите на Уилям Хенри.

— Лягай си — отсече той безизразно.

Без да пророни и дума, Кити се обърна и се прибра в стаята си. Ричард беше прав — беше студено. Разтреперана като листо, тя си сложи нощницата и се пъхна в топлите, мекички пухени завивки, ала не заспа, отново и отново взе да прехвърля наум каквото помнеше от… не, не беше разговор. Не беше и кавга. Кити бе чула как двама много стари приятели си споделят чувства и впечатления, приятели, които, каквото и да си кажат, пак няма да се скарат. А от оскъдния житейски опит, който имаше, Кити знаеше, че това е рядкост. Отнейде в съзнанието й изникна думата зрялост, която им подхождаше много. Как ли бяха станали такива? Защо Стивън е предпочел да обича мъж? И защо този мъж бе тъкмо Ричард? Защо той го беше нарекъл Бог Отец? „О! — рече си Кити, като кършеше ръце от мъка и стъписване. — Не знам нищо и за двамата! Нищичко!“