Сага за Австралия

Бяха го натоварили да измерва и да разделя земята, понеже в най-общи черти разбираше от този занаят — хората, завърнали се с „Бдителност“, бързаха да си вземат парцелите, а майор Рос пък бързаше те да се махнат час по-скоро от селището. Стивън беше на мнение, че моряците от „Сириус“ сигурно ще издържат на откъснатостта, но виж, пехотинците не изгаряха от желание да се заселват толкова далече. Хора като Елайъс Бишоп и Джоузеф Макколдрън — навремето непоправими скандалджии и размирници — всъщност се интересуваха от земята само за да я продадат, след като я получат. Щяха да вземат каквото имаше за вземане на остров Норфолк и щяха да се върнат в Порт Джаксън, където отново щяха да кандидатстват за земя, та да спазарят и нея. Искаха суха пара, а не къртовски труд. Междувременно се мотаеха из селището Сидни и вършеха какви ви не зулуми с пехотинците, чийто срок на служба още не бе изтекъл. Клетият майор Рос! Над него в Порт Джаксън и Англия бе трупаха буреносни облаци. С такива злопаметни отмъстителни подлеци като Джордж Джонстън и Джон Хънтър, да не говорим пък за онзи ненормалник Брадли, които шушукаха в ухото на губернатора Филип, готов на драго сърце да ги изслуша, Рос не можеше да разчита на кой знае каква благодарност за делата си. Стивън го уважаваше не по-малко, отколкото Ричард, и то по същите причини. Изправен пред задънена улица, от която нямаше изход, Рос бе продължил нататък, без дори да трепне и да чака милост. А това винаги си е опасно.

— Лошото е — сподели Стивън с Ричард, докато похапваха на корем пържено пиле с ориз, поръсено обилно от Кити с градински чай и кромид лук от зеленчуковите лехи и черен пипер от хаванчето, — че за да земеразделяш, трябва да виждаш от край до край земята, а остров Норфолк е покрит с непроходими гори и с дървета, които изглеждат еднакво. По-лесно е там, където гората е изсечена, но повечето парцели от по двеста и четирийсет декара не са на сечища. Ще сложа Елайъс Бишоп в Куинсбъро, но Джо Маколдрън отказва да ходи толкова далеч от селището Сидни, а Питър Хибс и Джеймс Проктър държат участъците им да са един до друг и да се намират точно в средата на острова. Дани Станфийлд и Джон Дръмънд пък искат да са близо до Филипсбърг. Върви, че им угоди. Докато приключа с това земеразделяне, сигурно ще ми трябва усмирителна риза. В сравнение с това си е истинска песен да охраняваш типове като Лен Дайър.

— Значи и Дани Станфийлд се връща.

— Да. Замина да се венчае за Алис Хармсуърт. Свястно момче.

— Най-свестният от всички пехотинци.

— Да, заедно с Джуно Хейс и Джем Редман — съгласи се Стивън.

Кити ги прекъсна.

— Вечерята вкусна ли е? — попита притеснена тя.

— И още как! Да си оближеш пръстите! — похвали я Стивън. Искаше му се да я скастри, а не да я насърчава, но сърце не му даваше. — До гуша ми е дошло от птиците на баира Пит. Вярно, с тях пестим осоленото месо, освен това споделям и черногледството на майора — един дявол знае колко още гърла ще ни се наложи да изхранваме, но, да ви призная, чак ми призля, щом чух, че птиците отново са долетели едва ли не на безбройни ята, за да гнездят тук. Виж, Тобаяс е направо пристрастен към буревестниците — допълни той иронично.

— Майко мила! Пък аз си мислех, че е забранено да ги даваме на домашните си любимци — възкликна уплашена Кити. — Много те моля, Стивън, не си търси белята!

Ричард отново се вживя в ролята на Бога Отец.

— Птиците от хълма Пит се пилеят най-безобразно — намеси се той замислен. — На Стивън, Кити, не му се налага да лови птици за Тобаяс. Достатъчно е да събира изхвърлените по пътя мъртви буревестници. Ония ненаситни неблагодарници вадят яйцата от клетите самки и после ги хвърлят.

— Виж ти! — възкликна Кити и млъкна объркана.

— Ричард — подхвана Стивън, след като тя излезе с празна кофа и с изпелтеченото обяснение, че трябвало да донесе вода от потока, — понякога се държиш като най-големия смотаняк!

— Моля? — сепна се Ричард.

— Щом горкото момиче понечи да каже нещо, ти го смазваш с логика и здрав разум. Сготвила ни е прекрасно, и то какво — омразния ориз! — а ти как й се отплащаш? Говориш й като Бог Отец и я попарваш!

— Бог Отец ли? — отвори изумен уста Ричард.

— Напоследък те наричам така. Нали се сещаш — както в Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Бог Отец си седи на небето и раздава правосъдие: на кого награда, на кого наказание, макар че, мен ако питаш, и Той като всички други съдии и в християнския, и в останалия свят си е сляп, със завързани очи. Кити е най-безобидното от всичките му създания — а за мъж, който е влюбен, Ричард, ти се държиш като смотаняк, като слон в стъкларски магазин. Щом я искаш, защо, да те вземат мътните, не й го покажеш с поведението си? — подвикна Стивън, още по-отчаян заради собствената си безизходица с момичето.

Ако нещата стояха по-иначе, Стивън би се изсмял на изражението върху лицето на Ричард, който, след като изслуша тая пространна реч, отсече с равен глас:

— Прекалено стар съм. Прав си, тя ме възприема като свой баща, което не е лишено от логика. Ако беше жива, дъщеря ми щеше Да бъде на нейните години.