Сага за Австралия

„Джем,

Ще получиш писмото по най-добрия човек, когото някога съм познавал, и сега, когато го губя, единствената ми утеха е, че и ти ще се запознаеш с него и ще го обикнеш. Кой знае как стана така, че двамата с него вървяхме през годините по един и същи път още откакто «Александър» бе хвърлил котва в Темза, сетне пак заедно се местехме от кораб на кораб и от място на място. Той — свободният човек, и аз — каторжникът. Неразлъчни приятели. Това, че го губя, щеше да е смъртоносен удар за мен, ако не бяха Кити и децата.

Това, което ти пиша сега, се различава от писмото, което пратих, след като получих колета. Онова писмо сигурно е отваряно от всеки чиновник, през когото е минало, било е оглеждано от любопитни очи и нечистоплътни умове. Истинско чудо е, че писмата ни изобщо достигат до получателя, но през 1792 година получихме доста писма (докарани тази година от «Белона» и «Кити»), което ме навежда на мисълта, че хората, пренасящи писмата до Англия, са се смилили над нас и са изпълнили думата си. Тук обаче има и такива, които не са получили ни вест, ни кост от страната, която повечето още наричаме родина. И аз не знам дали е случайно или преднамерено. Стивън ще пази това писмо като зеницата на окото си. Мога да ти кажа всичко.

Тая година — 1793-та, ще навърша четирийсет и пет години. Стивън ще ти каже по-добре от мен как изглеждам и как съм понесъл физически изминалото време, защото тук, на остров Норфолк, нямаме огледала. Знам само, че си опазих здравето и вероятно мога да работя по-дълго и усърдно дори от едно време, когато бях млад в Англия.

Докато си седя тук в нощта, единственото, което достига до слуха им, е шумът на вековните дървета, помръдващи в извилия се вятър, единствените миризми, които долитат до ноздрите ми, са сладостното ухание на смола и едва доловимият мирис на дъжд, излял се преди няколко часа и наквасил земята. Познавам си го Стивън, наясно съм — ще седи и ще мълчи, докато ти четеш, и това също ми развързва ръцете.

Никога не ще се върна в Англия, страна, която вече не възприемам като своя родина, като свой дом. Моят дом сега е и завинаги ще бъде на остров Норфолк. Да ти призная, Джем, не искам да имам нищо общо със страната, пратила ме в Ботаническия залив, натикала ме за близо година на кораб за прекарване на роби, сред кошмарни мъки и страдания, които още сънувам.

Имаше добри мигове и лоши мигове, които обаче не дължа на хората, натоварени да ни прекарат: алчни доставчици, бездушни чиновници писарушки, велможи и адмирали пияници. А ние от първата флотилия, поела към Ботаническия залив, се радвахме едва ли не на лукс в сравнение с ужасите, изживени от онези, които са потеглили след нас — помоли Стивън да ти разкаже какво са заварили на «Нептун», когато корабът хвърли котва в Порт Джаксън.

Това, че пристигнахме първи в Ботаническия залив, бе най-доброто и същевременно най-лошото. Никой, ама никой, Джем, не знаеше какво да прави, дори онзи тъжен несретник губернатор Филип. Пътуването не бе обмислено и подготвено. Никой в Уайтхол

69

не бе помислил за снабдяването, а доставчиците ни мамеха и в количеството, и в качеството на дрехите, инструментите и другите най-нужни вещи, докарани с корабите. Представям си как е щял да погледне Юлий Цезар, ако би могъл да разбере отнякъде на какво са ни обрекли.

И аз не знам как, но все пак оцеляхме през първите пет години от този зле замислен и проведен експеримент в живота на толкова много мъже и жени. Нямам представа как отървахме кожата, знам само, че това вероятно показва колко държелив и упорит е човекът. Би било невярно да кажа, че Англия ни е дала още една възможност. Обратното, не ни даде никаква възможност, била тя първа или последна. По-скоро се държахме, както ни повеляваше собствената природа. Някои просто се зарекохме да оцелеем и след като оцеляхме, едни останахме тук, други побързаха да се приберат в «родината». След като оцеляхме, някои бяхме решени да започнем от нулата, с каквото разполагаме, и да се опитаме да постигнем възможно най-много. Причислявам себе си към втората група — преди да ни изтекат присъдите, докато бяхме каторжници, работехме, без да жалим сили, гледахме да не си навличаме гнева на началниците, а те на свой ред не ни наказваха, не ни налагаха с камшика и не ни оковаваха, в някои случаи бяхме по-ниски и от тревата, в други гледахме да помогнем. След като бяхме оправдани или присъдата ни изтечеше, получихме земя и се заехме с нещо, което не бяхме правили никога дотогава — да я обработваме.

Колко много от себе си изгуби Англия! Пропиля ума, искреността, изобретателността, усърдието на толкова много хора! Цял поменик от качества и достойнства, които, тръгна ли да изброявам, няма да ми стигне мястото. И всички тези хора гниеха по английските тъмници и плаващи затвори! Какво й става на Англия, защо е толкова сляпа, та хвърля на вятъра като напълно излишно такова богатство?

Защо да си кривя душата, на пръсти се брояха онези сред нас, които си даваха сметка що за хора сме. За себе си знам, че не бях наясно какъв човек съм. Онзи кротък, търпелив Ричард Морган, който не намери сили да се притесни, че е допуснал да изгуби цели три хиляди лири стерлинги, вече е мъртъв, Джем. На него му липсваше хъс, той си траеше, примиряваше се с всичко и беше малък. Страдаше като всички останали — не можеше да преглътне загубата на най-близките си хора. Имаше пороците на всички останали — интересуваше се само от себе си и от нищо друго. И радостите му бяха като на всички останали. Добродетелите също — вярваше в Бога и в родината.

Ричард Морган възкръсна сред море от мъка — сега вече страданията на другите са по-непоносими за него, отколкото собствените му несгоди. Той вече не приема нищо за чиста монета, говори само когато е нужно, пази с живота си хората, които обича, и онова, което е спечелил с кървав труд, не се доверява, кажи-речи, на никого и се уповава на един-единствен човек — на самия себе си.

Трагедията, Джем, е, че въпреки новото начало довлякохме тук с нас и най-лошото от Англия: бездушната наглост на онези, които ни управляват или могат да повлияят върху съдбата ни, неписаните закони, според които някои хора са по-добри от други само защото са се издигнали в обществото или са богати, дамгата на сиромашията и бедняшкия произход, заблудата, че Короната и църквата са непогрешими, позора, с който са белязани незаконородените.

Затова се страхувам за децата си, принудени да носят бремето и на моите, и на своите грехове. Все пак храня за тях надежди, каквито не съм могъл да имам за децата си в Бристъл. Тук те, Джем, имат простор да летят. Има простор да се утвърдят и да значат нещо. И като теглим чертата, какво повече бих могъл да искам от Бога?

Смятах да ти напиша дълго-предълго писмо, ала виждам, че вече ти казах каквото имах да ти казвам. Пази се, грижи се и за Стивън, по когото ти пращам своята любов, и ми пиши в най-скоро време. Сега корабите пристигат от Англия до тук за някаква си половин година, а има и платноходи, които спират на остров Норфолк, за да заредят вода на път за Кате, за залива Нутка или Отахеите. При повечко късмет ще успея да ти отговоря на писмото, преди да са ми се народили още много деца. Все не мога да отуча Кити от навика да зачева, а на мен ми е слаб ангелът, малко ми трябва. Как да се сдържа, когато ми преметне крак?

С Божията благодат и благодарение на добротата на хората не мога да се оплача от съдбата си.“