Сага за Австралия

„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ — заповтаря Кити, той обаче продължаваше да седи като вкаменен. Слънцето залязваше зад къщата, отпред всичко вече тънеше в сянка, ала светлината озаряваше ясно бащата и детето, застинали като истукани. Нейде от дълбините в паметта на Кити изникна отколешен спомен — как директорът на сиропиталището седи на неделната служба важно-важно и гледа невиждащо някъде напред, докато отчето проповядва за греховете плътски, от които притихналите деца не разбираха нищичко. Директорът продължаваше да гледа с празен поглед, накрая отчето завърши проповедта, сирачетата продължиха да седят, без да се помръдват, а начумерените учителки — все стари моми, съсухрени като забравен хербарий, плъзнаха бдителни погледи по редиците, да се уверят, че по лицето на никое от момичетата не се е изписало богохулно изражение. Директорът бе все така втренчен в далечината, сякаш съгледал нещо, нито приятно, нито неприятно. Размърда се чак когато отчето го пипна плахо по рамото. Размърда се, за да се свлече от стола върху плочника в параклиса и да се просне досущ грамада, безформена като напълнените до половината с пясък чорапи, с които биеха децата в сиропиталището — да не им остават белези.

„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ Той обаче продължаваше да седи като вкаменен, а детето в ръцете му спеше сладък сън. Най-неочаквано Кити проумя, че е мъртъв. Осени я в миг, тя застана на колене, кофата се преобърна, водата се разплиска, светът потъна в гробна тишина. Дори сега Ричард не се помръдна. Беше мъртъв! Точно така, беше мъртъв!

— Ричард! — изпищя тя, скочи на крака и се понесе като стрела.

Писъкът й го изтръгна от унеса, но твърде късно — той не успя да я спре. Още същия миг Кити се свлече с неистов плач върху него и взе да го дърпа за раменете.

— Кити! Какво има, любов моя? Какво се е случило?

Глуха за всякакви разумни думи, тя продължаваше да плаче безутешно и да вие, по лицето й се стичаха сълзи. По едно време Кейт също се присъедини към майка си и нададе вой, а Ричард се изправи зашеметен и сащисан от тия две жени, които ревяха, та се късаха, и се бяха вкопчили в него, сякаш от това зависеше животът им. Сложи най-безцеремонно Кейт в люлката, където тя продължи да се дере, задето са я зарязали на произвола на съдбата, а Кити отведе да седне на стола при печката, а тя продължи да хлипа така, сякаш сърцето й е сломено. Той извади рома и с триста мъки убеди най-сетне Кити да отпие малко.

— О, Ричард, помислих, че си умрял! — простена жената и се задави, сетне го погледна с разплакани, пълни с укор очи. — Помислих те за мъртъв! Помислих те за мъртъв!

Обви ръце около краката му, допря лице до тях и пак се разрева.

— Не съм мъртъв, Кити!

Издърпа ръцете й, накара я да стане от стола, седна на него и я сложи върху коленете си. Нямаше с какво да избърше сълзите й, затова запретна края на басмената й рокля и попи с него влагата по носа, очите, страните, брадичката, вратлето й — от стичащите се на вадички сълзи бе мокра дори дрехата й отпред при бието.

— Миличкото ми, любов моя, не съм мъртъв. Ето на! Виж — усмихна й се нежно. — Ако бях труп, нямаше да те утешавам. Въпреки че е приятно — добави Ричард с преизпълнено с обич сърце — да знам, че ме оплакваш толкова безутешно. Хайде, пийни си още малко ром.

В другата стая Кейт се дереше още по-силно, но тя щеше да се успокои по-бързо, отколкото Кити — да се окопити от стъписването, затова Ричард се обърна и кресна:

— Кейт, стига си ревала! Заспивай!

За огромно негово изумление дъщеричката му престана да плаче и малко по малко притихна блажено.

— О, Ричард, помислих си, че си умрял като учителя, и не можах да го понеса! Беше мъртъв… обичаше ме толкова силно… а аз, глупачката, така и не го проумях… обидих те и те отблъснах… и ето че стана твърде късно да ти кажа колко много те обичам. И аз те обичам така, както ти обичаш мен — повече от живота. Мислех, че си умрял, и не знаех как ще живея без теб. Обичам те, Ричард, обичам те!

Той вдигна кичурите коса, паднали върху лицето й, и пак попи сълзите с края на роклята.

— Всичките ми Бъдни вечери дойдоха наведнъж — изрече. — Знаех, че по белия свят има много сълзи, но защо са толкова мокри?

— Май преобърнах кофата с водата. Целуни ме, Ричард! Целуни ме с любов и ме остави и аз да те целуна с любов.

Двамата установиха, че споделена ли е любовта, устните се превръщат във възможно най-тънката преграда между тяло и дух. „От тук нататък — каза си Ричард — между нас няма да има тайни. Мога с чиста съвест да кажа на Кити всичко.“ А колкото до Кити, тя пък установи, че открай време е познавала блаженството на музиката в сърцето си, окрилената душа. И че винаги е обичала Ричард.

На първия рожден ден на Кейт — петнайсети февруари 1793 година, Стивън мина да ги види — носеше изумителен подарък.