Сага за Австралия

Но Ричард, Кити и Кейт се вторачиха прехласнати в него не заради подаръка: лейтенант Донован се беше издокарал във флотска униформа — черни обуща, бели чорапи, бял брич и жилетка, широка надиплена риза, вталена куртка, няколко сърмени ширита, сабя отстрани, перука на главата, шапка под мишницата. Стивън бе не просто красив — той беше направо неотразим!

— Заминаваш! — пророни насълзена Кити.

— Божичко, мъж за чудо и приказ! — отбеляза Ричард й скри тъгата си с усмивка.

— Униформата дойде от Порт Джаксън — ядва се — рече Стивън като първа кокетка, — въпреки че куртката ми е възтясна. Какво да се прави, широкоплещест съм си.

— А как иначе ще командваш! Честито! — протегна ръка Ричард. — Знаех си, че проклетият кораб, пристигнал тия дни, не току-така носи такова име — на добро е!

— Да. „Кити“. Но още не заминавам, облякъл съм униформата в чест на младата Кейт. „Кити“ ще остане още най-малко седмица, така че имаме време. — Той смъкна перуката и се видя, че е последвал примера на Ричард и се е подстригал късо. — Божичко, заврях в тия неща. Все пак са шити за Ламанша, а не за остров Норфолк с неговия задушен февруари.

— Стивън, хубавата ти коса! — викна Кити, още малко, и да ревне. — О, толкова ми харесваше. Все се опитвам да убедя и Ричард да си я пусне, но той твърди, че ще му пречи.

— Напълно прав е. Откакто се подстригах, се чувствам волна птичка, само дето трябва да слагам перуката. — Той отиде при Кейт, която седеше на високото столче, измайсторено от баща й, и сложи на поставката отпред пакета. — Честит рожден ден, мила ми кръщелничке!

— Та! — възкликна усмихната тя и се пресегна да го пипне по лицето. — Стиви! — Видя зад него Ричард и грейна. — Тати!

Стивън я целуна и махна пакета, но момиченцето изобщо не се разстрои, ако баща й беше в стаята, не забелязваше, кажи-речи, нищо друго.

— Скрийте го някъде — каза Стивън и подаде пакета на Кити. — Кейт трябва да порасне още малко, за да оцени подаръка.

Младата жена обаче не се стърпя, разопакова пакета и ахна:

— О, Стивън! Каква красота!

— Купих я от капитана на „Кити“. Казва се Стефани.

Стефани беше кукла със старателно изписано порцеланово личице, с очи с гледци, мънички изрисувани клепки, руса коса от ивички коприна и бе облечена в розов копринен кринолин според модата отпреди трийсет години.

— Доколкото разбирам, се връщаш в Порт Джаксън с „Кити“? — попита Ричард.

— Да, после през юни пак със същия кораб заминавам за Портсмут.

Хапнаха печено прасенце, после и торта, която Кити бе успяла да направи с оскъдните продукти — бе разбила белтъците с бъркалката, която Ричард й бе измайсторил от медна тел. Златни ръце имаше тоя Ричард, каквото и да го помолеше, веднага го правеше.

От минаващите нарядко кораби вече се бяха снабдили с чай, с истинска захар, с различни малки луксозни вещи, включително с гордостта и радостта на Кити — сервиз за чай от тънък порцелан. По прозорците се вееха зелени перденца от бенгалски памук, макар че стопанката още не можеше да се похвали с картини и вилици. Но и това щеше да стане, със сигурност щеше да стане. До раждането на Уилям Хенри оставаха, има-няма, три месеца, Кити бе убедена, че ще бъде Уилям Хенри. Налагаше се Мери да почака до следващия път, а това щеше да бъде по-скоро, отколкото му се искаше на Ричард, но нищо, нищо, Кити все щеше да излезе на глава с него. Не можеше да му даде друго, освен деца. А те трябваше да са много — остров Норфолк също криеше опасности. Миналата година клетият Нат Лукас сечал един бор и с ужас видял как той се свлича с чудовищен тътен върху Оливия, гушнала невръстния Уилям, и двете близначки, вкопчили се в полата й. Оливия и Уилям се спасили на косъм, почти без драскотина, ала Мери и Сара загинали на място. Точно така, човек трябваше да има много деца. Неописуема е скръбта, ако загубиш дете, но пак благодариш на Бога за живите.

Животът на Кити бе изпълнен с щастие, и то не заради друго, а защото тя обичаше и беше обичана, защото дъщеричката й преливаше от здраве, а синът в утробата й щеше да я подлуди с това негово неспиращо ритане. О, щеше да й бъде много мъчно за Стивън! Макар да знаеше, че на Ричард ще му бъде десетократно по-мъчно. Но какво да се прави, живот — й такива неща се случваха. Всичко се променяше, всичко продължаваше нататък, към някакво тайнство, което, дойдеше ли на прага ти, преставаше да бъде тайнство. Стивън щеше да пътува с кораба с името на Кити чак до Англия, а това означаваше много. „Кити“ щеше да бди над него, щеше да пори като буревестник вълните.

— Ще ни дадеш ли Тобаяс? — попита жената.

Веждите се вдигнаха и се извиха на дъга, яркосините очи блеснаха дяволито.

— Да се разделя с Тобаяс? Няма да стане, Кити. Той е флотски котарак, ще плава с мен, където и да отида. Научил съм го да гледа на мен като на свой дом.

— Ще идеш ли да се видиш с майор Рос?

— На всяка цена.

Ричард тръгна да изпрати Стивън нагоре по ждрелото, до пътя за Куинсбъро и чак тогава зададе въпроса, който го глождеше.

— Ще ми направиш ли една услуга, Стивън?