Сага за Австралия

Първия път, когато господин Тревилиън дойде в спиртоварната, след като Ричард бе постъпил на работа при Кейв, Торн естествено не благоволи да ги запознае, но Сийли, както го наричаше надзирателят, поспря пред новия работник и го огледа преценяващо от глава до пети. Явно си падаше по голи мускулести ръце, помисли кисело Ричард, след като господин Тревилиън, вече след като се нагледа на воля, все пак последва, ситнейки, Торн. Ричард знаеше прекрасно кой е Джон Тревилиън Сийли Тревилиън — по-големият син на госпожа и господин Морис Тревилиън от Парк Стрийт, същото заможно семейство, обрано от разбойници направо пред парадния вход на къщата си. Бяха от Корнуол, участваха дейно в търговията в Бристъл и бяха потомци на много древен род лондонски търговци на име Сийли, известни още от XII век. Както знаеха и малките деца в Бристъл, този Сийли беше стар ерген с подозрителни сексуални предпочитания, безмозъчен лентяй и гуляйджия, напълно засенчен от по-малкия си брат.

Но след още няколко посещения на господин Тревилиън Ричард започна да се съмнява доколко основателно е мнението на цял Бристъл. С просташкото си смехотворно поведение, което по прилягаше на жена, той всъщност прикриваше ум, изобретателен и остър като бръснач. Разбираше от производството на спиртни напитки, а също и от предприемачество и търговия. Това, че се правеше на малоумник, му вършеше чудесна работа — и да се изправеше господин Тревилиън насред тържището, всички го мислеха за ненормалник и особняк и докато се пазаряха и сключваха сделки, хич и не си правеха труда да говорят по-тихо, та той да не ги чуе. Така понякога господин Тревилиън успяваше да ги изиграе.

За да бъде картинката пълна, веднъж през април господин Сийли Тревилиън се появи, хванал под ръка господин Томас Кейв. „Такава ли била работата! — рече си наум Ричард. — Значи наш Сийли има финансов интерес от това местенце, инак тая стара лисица Том Кейв нямаше да му се мазни така и да му пълзи в нозете.“ Въпреки това Сийли не се споменаваше в счетоводните книги, значи беше негласен съдружник, който не осигурява нищо друго, освен капитал, и то при нужда, затуй и не плащаше данъци.

Ричард се справяше добре с работата, макар и да му беше неприятно, че му остава толкова малко време, което да прекарва заедно с Уилям Хенри. Неделите му бяха безценни. Понякога променяше маршрута на разходките, та Уилям Хенри да опознае всяко кътче на Бристъл, ала пак обичаха да ходят най-вече в Клифтън — където бе къщата, която Ричард насмалко да купи. Лично той нямаше нищо против да се разхождат и другаде, но Уилям Хенри обожаваше Клифтън.

— Вчера господин Парфрай ни каза още една крилата фраза — рече момчето, както подскачаше до баща си.

Ричард въздъхна тихичко и се приготви да чуе поредното хвалебствено слово за този невероятен учител, успял да превърне скучния до смърт латински в игрословица и мнемоника. Уилям Хенри владееше латинския много по-добре, отколкото баща му на неговата възраст.

— Я да я чуем! — подкани той сина си.

— Caesar adsum iam forte — Цезар ад съм ям фортарарам.

— А можеш ли да го преведеш?

— По една случайност Цезар бил наблизо.

— Браво на теб. Този твой господин Парфрай е много остроумен.

— Да, тате, страшно забавен е. Непрекъснато ни разсмива, но директорът и господин Причард не одобряват. Мен ако питаш, не им харесва и че господин Парфрай никога не ни налага с пръчката.

— Учудвам се, че още го държат в „Колстън“ — отвърна сдържано Ричард.

— Всички сме отличници по латински! — обясни Уилям Хенри. — Нямаме друг избор. Инак господин Парфрай ще си има неприятности с директора. О, тате, само да знаеш колко ми е симпатичен. Винаги се усмихва.

— Значи си извадил голям късмет, Уилям Хенри.

В края на май всички плочки от главоблъсканицата в спиртоварната на Кейв си дойдоха на мястото.

Веднъж Уилям Торн пак се запиля някъде, а подлизурковците в спиртоварната, които вечно му правеха мили очи, само това и чакаха — и те се изнесоха досущ мишки, насушили сиренце, разтреперани от страх да не ги хванат, но и решени на всяка цена да излапат вкуснотията. В случая с работниците на господин Кейв тази вкуснотия представляваше ром. Но не качественият, с който пълнеха бъчвите и който се пробваше единствено от самия господин Кейв, а от вторият, по-слаб дестилат, от който и да източиш малко от съда, никой нямаше и да забележи.