Сага за Австралия

Ричард седя часове наред, и денем, и нощем, край покойницата заедно с един или друг представител на рода Морган — както никога, иззад тъничката преграда не долиташе хъркане. Чуваха се само приглушени хлипове, въздишки, утешителен шепот. Насъбралите се не мигваха, легна си само Уилям Хенри, който плака толкова много, че накрая се унесе в неспокоен сън. Ударът бе тъй внезапен, че Ричард бе като вцепенен, ала той усети ужасен как изпод пластовете мъка и горест малко по малко избиват огорчение и омраза. „Щом си смятала да мреш, Пег, не можа ли да го направиш по-рано, преди да съм изгубил парите? Така поне щях да отведа Уилям Хенри в Клифтън и щяхме да заживеем там, без всеки божи ден да търпя вонята на ром. Щях да бъда господар на живота си!“

На втората нощ, по късна доба Уилям Хенри дойде при Ричард, както беше бос и по нощница, и седна до него. Държаха стаята възможно най-студена, доколкото го позволяваха светилниците и свещите, така че застиналото лице на покойницата изглеждаше все така ведро и красиво, както когато я бяха умили и облекли. Ричард се изправи и отиде да донесе дебело одеяло и два чифта чорапи. Заметна сина си с одеялото, сложи му и единия чифт чорапи, а другия обу той.

— Изглежда толкова щастлива — простена Уилям Хенри и избърса сълзите, избили в очите му.

— Беше много щастлива, когато издъхна — отвърна Ричард, като внимаваше да не дава воля на сълзите. — Усмихваше се, Уилям Хенри.

— Значи и аз трябва да се постарая да бъда щастлив — заради нея. Нали, тате?

— Да, синко. При такава неочаквана щастлива смърт няма от какво да се страхуваш. Мама е отишла на небето.

— Мъчно ми е за нея, тате.

— И на мен. Естествено е. Мама беше с нас през цялото време. А сега трябва да свикнем да живеем без нея, няма да ни е никак лесно. Ала ти не забравяй нито за миг, че в смъртта тя изглежда щастлива. Сякаш не я е докоснало нищо страшно. Защото наистина не я е докоснало, Уилям Хенри.

— А аз имам теб, тате. — Както се бе загърнало в одеялото, момченцето седна по-близо до баща си, отпусна къдрава главица върху ръката му и изхлипа. — Имам теб. Не съм кръгъл сирак.

На заранта братовчедът Джеймс — свещенослужителят, погреба до дъщеря й Мери Маргарет Морган, родена през 1750 година, любима съпруга на Ричард Морган и майка на Уилям Хенри. Беше краят на януари, затова и нямаше цветя, само зелени клонки. Ричард се държа мъжки и не се разплака. А Уилям Хенри бе плакал толкова много, че май вече се бе примирил с горчивата истина. Ридаеше единствена Маг, покрусена колкото за племенницата, толкова и за снаха си. Бог дава, Бог взима. Какво да се прави, такъв е животът!

Покрай смъртта на майка си Уилям Хенри се привърза още по-силно към баща си, той обаче се бе хванал на работа, заради която отсъстваше от тъмно до тъмно по шест дена в седмицата, така че двамата можеха да бъдат заедно само в неделя и в малкото откраднати мигове, преди да си легнат. В спиртоварната не беше както в работилницата за пушки, а Томас Кейв не беше Томас Хабитас. Единствен Уилям Торн се ползваше с по-облекчени условия на труд, случваше се да се губи някъде часове наред, а после се връщаше, до немай-къде доволен от себе си. Ричард забеляза, че изчезнеше ли надзирателят, Томас Кейв задължително идваше в спиртоварната и очакваше с нетърпение Торн да се върне. Но никога не му правеше забележка. Обратното, сякаш му се радваше. Странна работа! Стига да не бе погълнат от личните си тревоги и тъги, Ричард със сигурност щеше да забележи едно друго и да си направи изводите, но работата му носеше утеха само ако й се посветеше изцяло.

От време на време в спиртоварната се отбиваха и посетители, най-вече акцизният инспектор. Уилям Торн винаги го развеждаше лично и гледаше край тях да не се навъртат хора.

Другият чест посетител явно наминаваше просто защото беше приятел на Торн. Странни отношения между двама мъже, които очевидно нямаха много допирни точки. Джон Тревилиън Сийли Тревилиън беше богато и невероятно смешно конте. Перуките му бяха бели-беленички като сняг, целите в скорбяла, и той не ги прихващаше с нищо друго, освен с черно кадифе, тъпото му лице пък беше напомадено и нацвъкано с изкуствени бенки, облеклото му задължително се състоеше от везани кадифени сюртуци и широки жилетки, токовете му бяха толкова високи, че той не можеше да се движи без бастуна от мътен кехлибар, а парфюмът му беше толкова силен, че изместваше дори миризмата на ром.