Сага за Австралия

— О! — възкликна Дик колкото да прикрие смущението си от тази проява на обич, която никак не прилягаше на мъж. — Тъкмо се сетих! Старият Том Кейв търси човек за спиртоварната. Някой, който да умее да майстори и да поправя. Намини да се видиш, с него, Ричард. Това надали е отговорът на твоите молитви, но човекът все пак ще ти плаща по една лира стерлинга на седмица. Все е нещо, докато си намериш по-свястна работа.

На връщане от спиртоварната на Кейв, която се намираше, на Редклиф Стрийт 137, Ричард си помисли, че ако го попитат на кого от двамата няма вяра — на Том Латимър или на Том Кейв, е щял да посочи Кейв. „Сега вече си давам сметка, че вечната усмивка на Латимър всъщност е прикривала омразата му към света и той си е един изпечен мошеник. Том Кейв пък прилича на ония отрепки, престъпниците в Нюгейтския затвор в Бристъл. А надзирателят му Уилям Торн има още по-неприятен вид — да си речеш, че е най-големият злосторник. Въпреки това баща ми познава Кейв още от едно време, когато двамата са били млади, значи излиза, че съм сбъркал. Пък и парите са два пъти повече, отколкото очаквах — по две лири стерлинги на седмица. Пак си е нещо!“

Да притежаваш спиртоварна за ром в Бристъл бе равнозначно едва ли не да имаш разрешително да сечеш монети. Колкото и тежки да бяха времената, колкото и хора да бяха без работа, ром се пиеше, а цената му не падаше. Това бе не само любимата напитка в Бристъл, ром се товареше и на всеки кораб, да не би без него моряците да се почувстват нещастни и да се вдигнат на бунт. Но стига да си получаваха дажбата ром, нямаха нищо против и да карат на мухлясали клисави сухари и осолено месо, толкова сухо, че речеш ли да го свариш, направо се разпада, и да усещат върху гърбините си камшика.

Спиртоварната на господин Кейв приличаше на крепост. Заемаше почти цялото пространство между две пресечки на Редклиф Стрийт при един от задните докове на пристанището, откъдето Кейв си прибираше захарта, доставена чак от Западна Индия, и товареше различните по размер бурета на лихтери веднага щом му платяха поръчката. Избите му бяха просторни и сухи и подобно на повечето подземия в Бристъл, се падаха точно под улицата, обществена собственост. Бристъл всъщност се крепеше на куха основа — всичко под него бе прокопано и затова не бе разрешено из града да се движат коли с тежки товари. Всички стоки се прекарваха от каручки с плъзгачи, така че тежестта да се разпределя по-равномерно, отколкото при колелата. Там, където под улиците имаше подземия, човек можеше да се придвижва единствено с двуколки или с леки екипажи.

Казаните се намираха в просторно, общо взето, безформено помещение на приземния етаж, осветено главно от отразената светлина на пещите. Вътре човек имаше впечатлението, че се е озовал в медна гора със заоблени дънери и за корони — цели гроздове дъбови бъчви, наподобяващи скосени конуси. Вонеше на дим от въглища, на ферментирали джибри, на меласа и изпарения от ром, от които ти се замайваше главата, и на Ричард му беше до немай-къде неприятно — това, че ден подир ден вдишва смрадта на ром, не го изкуши да замени халбата бира с чаша от най-добрата напитка на Кейв.

Самият Кейв се вясваше само от дъжд на вятър — тук колеше и бесеше неговият надзирател Уилям Торн. Колкото и раболепно да се държеше с Кейв, той бе жесток с подчинените си — според Ричард мястото му беше на някой от корабите за превозване на роби, например на „Александър“. Торн си умираше да налага с камшика чираците, доставяше му неописуемо удоволствие да почерня живота на възможно най-много от работниците, наети от Кейв. Но виж, с Ричард се задоволи да го изгледа сурово от глава до пети и да му даде няколко кратки напътствия.

— И мисли му, само да си припарил до задния край на помещението! — избоботи Торн накрая. — Нямаш работа там, много мразя натрапниците и крадците. Там мога да ходя единствено аз и ще ти бъда много признателен, ако не престъпваш думата ми.

И така, Ричард гледаше да не ходи в задния край на спиртоварната, но по-скоро за да има мир, отколкото заради това, че Торн му е взел страха. Самите казани бяха от мед, както и тръбите, усукани, заплетени и гънещи се във всички посоки, а колкото до множеството клапи, канелки и скоби, те бяха от месинг. Затова и тук не можеха да минат без човек, който да открива изтънелия кожух още преди да са се появили течове, и който да поправя повредите, докато казаните не са излезли от строя. Те винаги бяха по два, така че докато поправят единия, другият да продължава да работи. Задължение на Ричард беше тъкмо в това да ги потяга — работа скучна до припадък, ала достатъчно постоянна, та да си я гледа като хората.

През първия ден се запозна и с най-ужасната дума в речника на Торн: акцизи.