Сага за Австралия

— И така, останах без работа, а най-малко двама от тримата виновници ще се измъкнат сухи от водата — обясни той на Дик.

— Само ако знаех, че ще стане така!

— Както е тръгнало, Том Кейв май ще успее да бутне някой и друг рушвет, за да не закачат Торн — завайка се баща му, после обаче добави по-бодро: — Но бъди благодарен за едно, Ричард. Както и да се обърнат нещата, ти пак ще си получиш петстотинте лири стерлинги.

Така си беше, но това за разлика от очакванията на Дик не утешаваше кой знае колко Ричард. Дълбоко в себе си той искаше господин Джон Тревилиън Сийли Тревилиън да си понесе наказанието и да бъде изправен на подсъдимата скамейка. И той не знаеше защо му има зъб, вероятно заради онзи път, когато Сийли го видя за пръв път и го огледа най-нахално от глава до пети. „За тоя глезен, изнежен наглец аз съм някаква презряна гнида. Мразя го. Точно така, мразя го. За пръв път в живота ми ме преизпълва чувство, каквото досега не съм изпитвал. Онова; което до вчера беше само куха дума, се превърна във факт.“

В тези времена на изпитания Пег му липсваше страшно. Беше много покрусен от смъртта й, макар че мъката му бе донякъде притъпена заради последните години, когато тя непрекъснато му беше правила напук, беше плакала за щяло и нещяло, беше се пропила и му бе изневерявала ако не телом, то духом. Ала дните отминаваха и докато Ричард обикаляше из Бристъл да си търси работа, тази Пег избледняваше и на преден план излизаше другата Пег, за която той се бе оженил преди седемнайсет години. На Ричард му се късаше сърцето, че не може да я притисне до себе си, да си побъбри едва чуто с нея преди лягане, да търси у нея единствената сексуална утеха, която според него си заслужаваше и при която страстта бе подклаждана именно от любов и приятелство. Сега вече нямаше с кого да си приказва — баща му бе на негова страна, но винаги щеше да го гледа отвисоко и да го смята за мекушав и донякъде безгръбначен. А колкото до майка му, тя си беше жена, която готви и мие съдовете, за друго не ставаше. След няколко години Уилям Хенри щеше да бъде зрял мъж, равен на баща си, и тогава единственото, което щеше да липсва на Ричард, бе утехата в леглото. Беше решил, докато Уилям Хенри не порасне, да търпи и да кара без жена. Не искаше да натрапва на единствения си любим син мащеха. Щеше да се оправя по петпръстната система — колкото и да му се любеше, не си представяше да легне с лека жена.

В понеделник, последния ден на юни, Ричард излезе от къщи още с първите лъчи на изгрева, което по време на лятното слънцестоене си беше много рано — предстоеше му да извърви тринайсетте километра от пивница „Гербът на Купър“ до Кийнзам, селце на брега на Ейвън, което покрай Уилям Чампиън, производителя на месинг, се беше разраснало и се бе замърсило. Чампиън бе патентовал нова тайна технология за пречистването на цинка от цинковата руда и остатъците от сплави и до ушите на Ричард бе стигнало, че той търси човек, който да разбира от цинк. Защо да не опита? Най-много да го отпратят!

Уилям Хенри тръгна както винаги в седем без четвърт за училище — мърмореше, задето директорът е настоял да учат и последния ден на юни, въпреки че се падаше в понеделник. Дядо му отвърна, като му издърпа лекичко и добродушно ухото — Уилям Хенри разбра и от половин дума и тутакси се отправи към училището. Утре започваше двумесечната ваканция и за учениците платено обучение, и за момчетата на пансион. Който си имаше дом и роднини, щеше да смъкне синята куртка и да напусне „Колстън“ до началото на септември, а който като Джони Мънктън си нямаше ни дом, ни близки, щеше да прекара лятото в училището, макар и на по-лек режим.

Ричард бе обяснил на Уилям Хенри защо през следващите два месеца не може да му прави компания и момчето го бе разбрало. Даваше си сметка, че баща му се трепе толкова именно заради него и това му тежеше като непосилно бреме, макар да не го съзнаваше. Ако се стараеше толкова с учението, то бе, за да достави удоволствие на баща си, който безспорно ценеше образоваността много повече, отколкото един деветгодишен малчуган.

Пред портала на „Колстън“ Уилям Хенри спря смаян — навсякъде се виждаха траурни знамена! Господин Хобсън, учител на малките, чакаше при портала и веднага хвана Уилям Хенри за ръката.

— Прибирай се у дома, момчето ми — рече учителят и завъртя детето в обратната посока.

— Да се прибирам ли, господин Хобсън?

— Да. Нощес директорът се е споминал, както е спал, днес няма да имаме часове. Родителите ти, Морган Терций, ще бъдат известени за погребението. А сега си тръгвай.

— Мога ли да се видя с Мънктън младши, уважаеми господине?

— Днес не. Довиждане — отсече господин Хобсън и побутна Уилям Хенри между плешките.

При Каменния мост малчуганът спря и сбърчи челце. Ама че работа! Баща му беше в Кийнзам, дядо му и баба му си вършеха понеделнишката работа, какво щеше да прави той цял ден без Джони?