Сага за Австралия

В помещението за пиене на минерална вода нямаше много хора — неколцина охтичави, един-двама болни от захарна болест или подагра, една грохнала старица и две по-млади сакати жени. Странноприемницата се беше радвала и на по-добри дни — позлатата беше помръкнала, тапетите тук-там се бяха смъкнали, завесите бяха избелели и си личеше, че по тях на цели пластове се е насъбрал прахоляк, столовете плачеха за нова тапицерия. Но киселият арендатор, който още водеше с Бристъл ожесточена битка по колко да взима за минералната вода, все пак предлагаше и обяд. На Уилям Хенри, свикнал в „Гербът на Купър“ на много по-добри гозби, храната тук му се стори същински нектар и амброзия просто защото беше различна и защото я споделяше с вълшебен спътник. Парфрай, след като похапнаха на две на три, предложи да се поразходят наоколо с коня и чак тогава да се приберат в града. Преди двамата да си тръгнат, старицата и двете сакати жени взеха да се захласват по Уилям Хенри и да повтарят, че бил момченце за чудо и приказ — той понесе възклицанията и потулванията им със същото търпение, както бе посрещал и милувките на покойната си майка, качество, на което Джордж Парфрай се възхити.

Понеже той също си бе намерил вълшебен спътник. Всъщност целият ден си бе вълшебство. Беше започнал с вестта, че нощес директорът се е споминал. Преподобният Причард, върху чието мургаво лице изобщо не личеше колко доволен е всъщност (той таеше надежди да стане новият директор), беше прекалено погълнат от мислите си, та да се занимава с учителите. Само им съобщи какво се е случило и нареди на Хари Хобсън да отпраща учениците, дошли на училище.

„Прекрасно! — рече си господин Парфрай. — Значи обявявам днешния ден за почивен. Остана ли тук, Причард или някой друг все ще ми намери работа. А ако не ми виждат лицето, изобщо няма да се сетят, че ме има.“

И той си позволяваше да се охарчва за нещо — за кон. Е, не беше негов — това не му беше по джоба, наемаше го за неделите от конюшня недалеч от бесилката на хълма Сейнт Майкъл. Когато отиде с водните бои и скицника в конюшнята, установи, че в понеделник има по-голям избор на ездитни коне. Красивият вран скопен кон, който Парфрай си бе харесал, преживяше кротко от сенцето, което му бяха дали, и безспорно се надяваше след трескавите неделни разходки да си почине хубаво. Но не би! Десет минути по-късно господин Парфрай вече беше на седлото и прекосяваше в лек тръст Кингсдаун по посока на пътя за Ост. Беше добър ездач и за нищо време успя да успокои врания кон, така че можеше да разчита на приятна разходка.

За миг отколешната потиснатост за малко да го погълне, ала денят бе твърде прекрасен, та Парфрай да не му се порадва в пълна мяра, затова се отърси от самотата и от страховете си за горчива старост и се съсредоточи върху прелестната природа наоколо. Тъкмо бе тръгнал нагоре по хълма Клифтън към Дърдам Даун, когато съгледа пред себе си Морган Терций! Ето че вече си имаше и компания! Малкото дяволче явно също бе решило днес да забрави за задълженията и отговорностите и да си почине на воля. Защо да не го сторят заедно? Въпрос, съпътстван от убедеността, че всъщност Парфрай ще направи услуга на момчето, като го пази.

Уилям Хенри! Двойното име му прилягаше — беше чудесно хрумване, което времето вероятно щеше да потвърди като мъдър избор. Всички учители бяха видели огромните възможности и заложби на Морган Терций, макар и момчето да бе толкова красиво, че някои не бяха особено обективни в преценката си. Както всъщност и Парфрай, докато успехите на Морган Терций в часовете по латински не му показаха, че личицето всъщност само отразява душевната красота, точно както мътно огледало отразява слънцето. Виж, до днес не бе предполагал, че малчуганът може да е и палав, и немирен — в час Уилям Хенри си беше същинско ангелче, понеже, както му обясни съвсем сериозно самият той, докато препускаха в тръс през Дърдам Даун, не искал да го налагат с пръчката, а също и да привлича вниманието.

Как да му обясни човек, че е орисан винаги да го привлича? Виж, на бащата, който в лице си приличаше досущ две капки със сина, му липсваше живецът на момчето. Ричард Морган не бе от хората, по които се заглеждаш, той никога нямаше да накара света да спре да се върти. Докато по Уилям Хенри се заглеждаха всички, при това всеки Божи ден, и нищо чудно след години той да накараше света наистина да онемее. Говореше като повечето свои връстници, въпреки че от думите му си личеше колко старателно е възпитаван, докато хлапакът не отвори дума за пивницата и не се разбра, че е видял с очите си и от най-долните човешки страсти, като се почне от побоищата с ножове и се стигне до похотта и маниашките изблици. Ала всичко това сякаш не го бе и докоснало — у него нямаше и следа от поквара.