Сага за Австралия

Животът за пръв път му предоставяше възможност да прави каквото си иска, без да казва на никого. В „Гербът на Купър“ мислеха, че е в „Колстън“, а от „Колстън“ го бяха отпратили да се прибира. Защо да не се поразходи на воля! Речено-сторено.

Уилям Хенри изприпка по Каменния мост, но не към къщи. А по посока на Клифтън.

Най-напред спря на стръмния каменист баир Брандън — изкатери се чак на върха и си представи, че е войник пуритан от войската на Кромуел, обсадила Бристъл, после се загледа в комините на варниците и в мочурищата, сетне и в развалините на роялисткото укрепление, кацнало на хълма Сейнт Майкъл. След като му втръсна да играе на войник, заподскача от урва на урва и слезе при пътеката, откъдето заприпка към Кладенеца на Джейкъб, навремето единствения източник на вода за цял Клифтън. Наоколо имаше къщи, те обаче не бяха особено интересни за едно малко момче. Ето защо Уилям Хенри подмина на бегом черквата „Свети Андрей“, направи няколко кълба върху меката трева по мерата на Клифтън и реши да се отбие до имението на Манила, последното в редицата къщи по билото на хълма.

— Добре дошъл, млади палавнико! — рече приятелски глас.

Мъжът стоеше пред оградата на конюшнята до имението на Бойс.

— Добре заварили, драги ми господине.

— Днес нямате ли часове?

— Умрял е директорът — обясни накратко Уилям Хенри, сетне се покатери на оградата. — А вие кой сте?

— Казвам се Ричард, коняр съм.

— И тате се казва Ричард. А аз съм Уилям Хенри.

Човекът му протегна мазолеста длан.

— Радвам се да се запознаем!

Цели два часа момченцето обикаляше заедно с Ричард коняря, милваше конете, надзърташе в боксовете, повечето от които бяха празни, помагаше на човека да носи с ведрата вода от кладенеца и да дава на животинките сено, бъбреше весело. Накрая Ричард го почерпи халба лека бира, комат хляб и бучка сирене — доста освежен, Уилям Хенри му махна ведро за довиждане и си продължи нататък по пътя.

В имението Манила нямаше жива душа, точно както и в имението Фримантъл, Дънкан и Мортимър. Ами сега накъде?

Още умуваше какво да прави от тук нататък, когато чу зад себе си тропота на конски копита и се обърна, за да види ездача — беше човек, който му бе до болка познат и когото Уилям Хенри обичаше.

— Господин Парфрай! — извика хлапакът.

— Мили боже! — отвърна Джордж Парфрай. — Какво търсиш тук, Морган Терций?

Уилям Хенри, нали си беше възпитан, се изчерви.

— Излязъл съм да се поразходя, драги ми господине — изпелтечи той. — Днес нямаме часове, а татко отиде в Кийнзам.

— А разрешено ли ти е да идваш чак тук, Морган Терций?

— Аз, драги ми господине, се казвам Уилям Хенри.

Господин Парфрай се смръщи, сетне сви рамене и протегна ръка.

— Виждам повече неща, отколкото ти, Уилям Хенри, вероятно знаеш. Така да бъде. Мятай се на коня и да се поразходим, после ще те изпратя до вас.

Чудо на чудесата! Никога през живота си момченцето не се беше качвало на кон! А ето че сега седеше на седлото пред господин Парфрай, толкова високо, че чак му се виеше свят, ако погледнеше надолу към земята! Все едно беше попаднал в съвършено нов свят или се бе покатерил навръх дърво, което тича! Колко плавно и равномерно се движеше конят! Колко прекрасно бе да изживява това ново приключение с човек, който му бе приятел точно колкото и баща му! Уилям Хенри се остави във властта на пълното блаженство.

Спуснаха се в лек галоп надолу по Дърдам Даун, разгониха няколко стада овце. Смееха се на всичко, изпречило се пред погледа им. После Уилям Хенри започна да разпитва за едно или друго господин Парфрай и разбра, че той разбира не само от латински, но и от куп други неща. Отидоха при парапета над ждрелото на река Ейвън, където господин Парфрай посочи многобагрените зъбери и обясни на захласнатото момченце, че желязото се сивее, а варовикът се белее сред скалата, обагрена във всички отсенки на моравото и розовото, сетне посочи с дръжката на камшика цветята сред лятната трева и ги назова по имена, а накрая на шега попита Уилям Хенри дали е запомнил различните названия.

Пътеката ги изведе навръх ждрелото и се заспуска към странноприемница „Хотуелс“, кацнала на чуката над Ейвън.

— Тук сигурно ще ни дадат нещичко за обяд — рече господин Парфрай, после пусна момченцето да се плъзне на земята и слезе от коня. — Гладен ли си?

— Да, драги ми господине.

— Щом извън „Колстън“ ще те наричам Уилям Хенри, не е зле и ти да ми викаш чичо Джордж.