Сага за Австралия

Тук Ейвън не ставаше за плуване, а и Парфрай не знаеше да плува. Въпреки това, докато тичаше като обезумял покрай късия бряг между зъберите и се взираше с надеждата да съгледа нещо в придошлата вода, бе готов да скочи в реката, стига да забележеше в нея длан, ръчица — каквото и да е! Но не се показа нищо. Ни листо, ни клонка, ни дърво, камо ли пък Уилям Хенри. Момчето беше потънало като камък, без изобщо да се съпротивлява.

Какво ли си бе помислило? Какво ли бе видяло, преди водите да го погълнат? Защо бе изпаднало в такъв ужас? Дали наистина беше предпочело реката? Дали е знаело какво прави, когато скочи? Или не е било в състояние да разсъждава трезво? Беше повикало баща си, и толкоз. А после беше скочило. Не се беше препънало. Не бе паднало. Беше скочило.

След половин час Парфрай се обърна с гръб към реката. Уилям Хенри нямаше да се покаже на повърхността, за да си поеме въздух. Беше мъртъв.

„Мъртъв! Аз го убих! Мислех единствено за себе си, за никой друг. Искаше ми се да ме приласкае и си втълпих, че момчето наистина ме зове. Но то бе едва на девет години. Само на девет години! Аз съм презряна отрепка. Над мен тегне проклятие. Убих дете.“

Намери коня, яхна го със сетни сили и пое към Бристъл, без да забелязва любопитните, озадачени погледи, които му хвърлят старицата и двете сакати жени в странноприемница „Хотуелс“. Виж ти! Мъжът си тръгва, но къде ли е момченцето?

Парфрай остави коня пред портала на потъналото в траур училище и прекоси двора, без да среща и жива душа, макар че някои хора го видяха и останаха доста изумени. Щом се прибра в стаичката, той подпря върху масата скицника така, че да вижда отвсякъде личицето на Уилям Хенри, после извади от джобчето за часовника ключе, с което отвори дървеното ковчеже, където държеше някои скъпи за него неща, така че да не ги виждат любопитковци като преподобния Причард. Вътре в ковчежето, сред неподредените вещи: една-две къдрици, лъснато камъче ахат, опърпано тефтерче, мъничка миниатюра, имаше друга кутийка, в която Парфрай бе скътал дамско пищовче, каквито жените носят по маншоните си, и всичко, необходимо за това то да бъде надлежно смазвано и да стреля.

След това се върна при масата, седна на тесния стол, топна пачето перо в мастилницата, изтръска по инерция мастилото в повече и написа в долния край на рисунката в скицника: „Аз причиних смъртта на Уилям Хенри Морган.“

Сетне се и подписа и се застреля в слепоочието.

В пивница „Гербът на Купър“ се притесниха много преди два и петнайсет на обед, времето, когато Уилям Хенри трябваше да се прибере от училище. Вестта, че директорът на „Колстън“ се е споминал, плъзна из града точно както слънчевата светлина — върху вода. Бяха отменили часовете за днес, а Уилям Хенри го нямаше и нямаше. Когато в три часа се прибра, уморен и обезсърчен, Ричард бе посрещнат от превъзбудените дядо и баба и от новината, че синът му не се е върнал.

Ричард сякаш изгуби дар слово, челюстта му отказваше да се помръдне, ала от умората не остана и следа. Той се опита да каже нещо, отвори уста, затвори я, пак я отвори и затвори и накрая изпелтечи някак, че ще иде да го търси.

— Ти върви към „Колстън“ — рече Дик, както си развързваше престилката, — а аз ще тръгна към Редклиф. Затваряй, Маг!

— Ако е отишъл някъде, то е към Клифтън, татко — каза Ричард, след като се поокопити. — Аз ще тръгна към хълма Брандън, а ти мини по въжения мост. Ще се срещнем при странноприемница „Хотуелс“.

Сърцето му биеше като обезумяло, устата му бе пресъхнала дотолкова, че Ричард нямаше слюнка и да преглътне, ала въпреки това забърза презглава към хълма, като спираше само колкото да разпита хората, които му се изпречваха пред очите. Когато излезе на пътеката при билото на Брандън, кажи-речи, вече нямаше кого да пита, но все пак почука на вратите на къщите около Кладенеца на Джейкъб. Не, никой не бил виждал изгубилото се момченце.

При имението на Бойс за пръв път успя да понаучи нещо. Ричард конярят още се разхождаше из двора на конюшнята.

— Да, драги ми господине, видях го днес рано заранта, момченце за чудо и приказ! И много възпитано. Помогна ми да нахраня и да напоя конете, а аз му дадох да пийне и да хапне нещо. После — волна птичка — тръгна нагоре по хълма Клифтън.

Нищо в лицето или очите на мъжа не накара Ричард да се усъмни, че той не му казва истината. Ричард конярят си беше такъв, какъвто изглеждаше — приятелски настроен добродушко, който е готов да се порадва на компанията на едно изгубило се момченце, без изобщо да се досети, че негов пръв дълг е да му издърпа хубавичко ушите, да му извърти един шамар и да го прати да се прибира час по-скоро.

Ричард изпелтечи едно благодаря и пак забърза нагоре по хълма Клифтън, докато се изкачи на високото, откъдето виждаше като на длан цялата околност на километри наоколо. Ала в долчинките нямаше никого, ако не броим кротко пасящите овце, и макар Ричард да обиколи всяка дъбрава и горичка, никъде под балдахина на листата не откри Уилям Хенри.