Читаем САКАТИЯТ БОГ полностью

– След това изваждаше церемониална кама и си прерязваше гърлото.

Потресена, Лостара Юил го погледна, но не намери какво да каже. Никаква реакция сякаш не бе възможна. След това я порази неочаквана мисъл.

– И ледериите разрешаваха този празник?

– Слизаха долу да гледат, пируваха на брега. – Хенар сви рамене. – За тях е било една досадна Висша жрица по-малко, предполагам.

Погледът й се върна към адюнктата. Тъкмо беше тръгнала. Загърната плътно, скрита от всичко зад нея под грубата качулка. Войниците поеха след нея и единственият звук, който идеше от тях, бе глухото дрънчене на бронята им и тропотът на ботушите им. Лостара Юил потрепери и се притисна до Хенар.

– Качулката – промълви Хенар. – Напомни ми за това, нищо повече.

Тя кимна. Но я плашеше мисълта, че историята се е върнала, за да ги терзае.

– Не мога да повярвам, че умрях заради това – рече Хедж. Искаше му се да се изплюе, но нямаше достатъчно слюнка в устата си, а и трябваше да е луд да хаби водата. Извърна се и погледна намръщено трите вола, теглещи впряга на Бейвдикт. – Имаш ли още от онова питие, дето им го даде? Изглеждат адски здрави, алхимик – няма да ни дойде зле по някоя глътка на всички.

– Едва ли, командире – отвърна Бейвдикт с ръка на теглича. – Мъртви са вече от три дни.

Хедж присви очи към най-близкото животно.

– Е, успя да ме впечатлиш. Признавам го. Впечатлен съм, а това не може да се каже често за стария Хедж.

– Из Ледерас – заговори Бейвдикт – се мотаят стотици хора, които всъщност са мъртви, и то от доста време. Некромантската алхимия е една от най-напредналите от „неудобните изкуства“ при ледериите. Всъщност от всички прокълнати еликсири, които съм продал, този, който постига вечна не-смърт, е може би най-популярният – доколкото нещо, което струва цял сандък злато, може да е популярно.

– Би ли могъл да направиш това за цяла армия?

Бейвдикт пребледня.

– К-командире, такива неща са, ъъ, изключително трудни за постигане. Приготвянето на една-единствена стъкленица-проклятие например включва месеци убийствен труд. Денатуриран хайвер на утуулу – основната съставка – късмет ще имаш, ако докараш три капки за нощ, а събирането му е ужасно рисковано, да не говорим колко е изтощително дори за човек уж толкова опитен като мен.

– Хайвер от улатуло, а? Не бях чувал за това. Все едно. Беше просто хрумване. Но имаш още от това, нали?

– Не, сър. Прецених, че Подпалвачите на мостове имат най-голяма нужда от мунициите в този впряг…

– Шшт! Не използвай тази дума, глупак!

– Съжалявам, сър. Може би трябва да измислим друг термин тогава – нещо по-невинно – и да си го използваме спокойно.

Хедж се почеса по четината.

– Добра идея. Какво ще кажеш за… котенца?

– Котенца ли, сър? Защо не? Е, значи впрягът ни с котенцата не е нещо, което може да се изостави, нали, сър? И трябва да ви кажа, цялата рота Мостоваци няма достатъчно сила да го тегли.

– Сериозно? Хм, и колко точно котенца си напъхал там?

– Суровите съставки, сър. Бутилки, бурета и стъкленици и… ъм, инсталации. Кондензатори, дестилатори. Хм, без две котки от противоположните полове, сър, правенето на котенца не е лесна работа.

Хедж го зяпна за миг, после кимна.

– Аха. Разбира се, алхимик. Точно така. – Погледна надясно към отделението морски пехотинци, които току-що се бяха изравнили с тях. Но вниманието им бе съсредоточено върху фургона с храна и вода, който пазеха, или поне Хедж предположи така, понеже държаха ръцете си на дръжките на мечовете и гледаха войнствено. – Ами, пази го тогава, Бейвдикт. Котенцата никога няма да са ни в повече, нали?

– Точно така, сър.

На шест крачки зад двамата мъже Ръмджъгс се наведе към Суитлард.

– Имах си котенце някога, знаеш ли.

Суитлард я погледна равнодушно.

– Блудния знае, ще вземеш пари от всеки, скъпа.

Перчеше се много, това го помня. И как ми прилошаваше, стомахът ми гореше, все едно че съм глътнал въглени всеки път, когато се върнеше вкъщи. Мама, тя беше птица всъщност, от тия, дето прехвърчат насам-натам, сякаш нито един клон не може да й даде мира, нито едно листо да й даде хубава сянка. А очите й скачаха към него и пак настрани. И с онзи единствен поглед разбираше дали иде нещо лошо.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Опасные земли
Опасные земли

В руки антиквара Кирилла Ровного, живущего в наше время, «по работе» попадает старинный документ – дневник рыцаря Филиппа де Лалена из XV века. С этого начинается череда головокружительных приключений, в которых нашлось место и хоррору. и мистике, и историческому детективу.Антиквар изучает рукопись, а в городе происходят загадочные и порой откровенно жуткие вещи: гибнет его друг, оживают обезглавленные мертвецы, улицы наполняются толпами зомби. II похоже на то. что главной целью нечисти становится именно Кирилл. Вместе с небольшой компанией заинтересованных людей он решает предпринять собственное расследование и отправляется в весьма необычную и рискованную экспедицию.А где-то в прошлом в бургундском городке Сен-Клер-на-Уазе тоже творится что-то неладное – оттуда перестают послушать новости, а все гонцы, направленные в город, пропадают. Рыцаря де Лалена вместе с небольшим войском отправляют в опасные земли – разобраться, в чем дело.Две сюжетные линии неминуемо сойдутся в одну, чтобы раскрыть тайну исчезнувшего города.

Клим Александрович Жуков

Фантастика / Исторический детектив / Фантастика: прочее