САКАТИЯТ БОГ

„Но ние имаме съюзници и пред тях няма никаква преграда, нищо, което да забави марша им към Коланси. Геслер, покажи на Сторми истината за това и срежи нашийника му. Остави го да нададе вой и да накара самите Хрътки да затреперят от страх! Остави го да се развихри, Гес, моля те.“

„Защото не мисля, че ние ще успеем.“

Костите на врата му изскърцаха, когато вдигна глава и се загледа с гняв към Нефритените странници. Вече изпълваха цялото небе, огнени сечове по небесния лик. „Повръща ми се от поличби. Гади ми се от тези отвратителни неща. Но… ако вие, там горе, изобщо не сте това? Ако странстването ви си е само ваше, без никаква крайна цел, никаква причина или предназначение? Ако утре или вдругиден най-сетне се спуснете, за да ни заличите всички, да направите безсмислена всяка наша борба, всяка наша велика и благородна кауза? Какво ни казваш тогава, о, прекрасна вселено?“

„Предопределението е лъжа.“

„Но тогава интересува ли ме изобщо? Виж тези кости, по които стъпваме. Вървим дотам, докъдето можем, и после спираме. Просто е така. Това и нищо повече. Тъй че… сега какво?“

– Змии – каза Банашар и примига. Да се гледа с трезви очи беше непоносимо тежко. „Много по-добре е, когато всичко е размътено. Много по-добре.“ – Това може да е било първият ми страх, когато за първи път стъпих в онова гнездо на пепелянки, което така нехайно наричахме Храма на Д’рек. Погледни в лицето това, от което те е страх, не гласеше ли така мъдрият съвет? Може би трезвостта е истинското проклятие, осъзнаването, че страхът не укрепва характера и че онзи съвет е боклук, а светът е пълен с лъжци.

Адюнктата крачеше мълчаливо до него. Не че очакваше отговор, след като вече не беше сигурен дали думите му всъщност излизат от гърлото. Възможно беше – и всъщност силно вероятно – всичко, което бе изрекъл през последните два дни, да си е било само в ума му. Но пък така беше по-лесно.

– Бунт. Дори самата дума ме кара да изпитвам… завист. Никога не съм го чувствал – тук, в душата си. Никога не съм изпитвал нито миг на непокорен гняв, непозната ми е настойчивостта на този гняв за правото да бъде точно такъв, какъвто иска да е. Дори да не знае какъв точно иска да е. Просто го иска… Разбира се, пиянството е сладкото поражение. Светая светих за страхливците – а всички ние, пияниците, сме страхливци и не позволяваме на никого да ни убеди в обратното. Това е единственото нещо, в което ни бива, най-вече защото е едновременно причината и средството, чрез което бягаме. От всичко. Точно затова пияницата има нужда да остава пиян.

Хвърли поглед към нея. Слушаше ли го? Имаше ли нещо друго, което да слуша?

– Да продължим нататък – тази тема ме плаши. Друга велика представа ни чака, стига да се сетя за някоя. Змии значи? Е, разбира се, че е велика представа – момичето, което ни дава такива имена. Техни. Наши. Змии в пустинята. Дръзко е, като си помислиш. Змиите са адски трудни за убиване. Плъзгат се под крака ти. Крият се от очите ти.

– Тъй че… хм, а знанието? – продължи той. – След като знанието се превръща в немилост. След като на истината започва да се гледа като на осъждане, вместо на освобождение. След като просветлението започва да показва единствено мрачния патос на безкрайния ни списък от провали. И така нататък. Но тези възгледи, е, те идват от онези, които искат да окуражат невежеството – съдбовно важна тактика в задържането им на власт. Освен това истинското знание те принуждава да действаш…

– Нима?

Той замълча и се помъчи да го обмисли, но само го жегна страх.

– Права сте, да продължим по-нататък. Ако има нещо, което знам, то е, че за някои неща не искам да знам нищо. Тъй че… а, в приемането на неочакваните ни гости, ще говорим ли за героизъм?

Смайлс се люшна напред, изпънала ръка, и в следващия миг се смъкна на коляно. Ботъл зае позиция зад нея, за да й пази гърба, и късият меч в ръката му затрепери сякаш от само себе си.

Видя как Тар се запровира назад през гъстата гмеж. Лицето му бе по-мрачно от всякога.

– Корик! – сопна се той.

– Тук, сержант.

– Жив ли си?

– Засякох погледа на един – отвърна мъжът. Половината му лице беше плувнало в кръв, но не беше негова. – Хиени съм виждал да гледат по-разумно. – Посочи с кървавия дълъг нож в ръката си. – Онзи ефрейтор там го насъска…

Мъжът, когото сочеше, бе паднал на колене. От редовните. Як, с широки рамене, дръжка на нож бе щръкнала от дясната страна на гърдите му. Кипнала кръв течеше от устата и ноздрите му.

Тар огледа навъсено наоколо и погледът му се спря на Ботъл. Приближи се.

– Смайлс… погледни ме, войник.

Тя вдигна глава.

– Както каза Корик, сержант – не сме слепи и не сме тъпи. Видях как пак дава знак и му пуснах ножа.

Тар погледна Ботъл в очите.

Ботъл кимна.

– От дванайсет крачки. В тъмното, в тълпа.

Издъхващият ефрейтор беше отпуснал брадичката на гърдите си и сякаш бе зяпнал в коленете си. Коураб се приближи до него и го бутна. Мъжът се строполи. От устата и носа му бликна последната кървава пяна, преди тялото да застине.

– Двама ли свалихте? – попита Тар.