САКАТИЯТ БОГ

Ботъл усещаше омразата в погледите на струпаните наоколо редовни и потръпна, когато Коураб отвърна:

– Трима, сержант. Първите двама бяха за отвличане на вниманието, още двама дойдоха ниско отзад, към фургона. Аз свалих първия, Кътъл подгони последния – още го гони, предполагам.

– Навън? Дъх на Гуглата!

Смайлс се изправи, залитна като пияна, приближи се до мъртвия ефрейтор и си прибра ножа.

– Не е редно – измърмори тя и се обърна към тълпата. – Празни бурета пазим, проклети глупаци!

Някой подвикна:

– Не бяхме ние, десантчик. Онова беше бандата на Юмрука.

Ботъл се намръщи. „Блистиг. Богове на бездната!“

– Просто ни оставете на мира – каза Смайлс и им обърна гръб.

Кътъл се върна, засече погледа на Тар и с една ръка небрежно забърса окачения на рамото му арбалет.

Сержантът се обърна към теглещите.

– Хващай въжетата, войници – хайде, движение.

Смайлс се върна при Ботъл.

– Да избиваме свои. Не е редно.

– Знам.

– Пазеше ми гърба. Благодаря ти.

Той кимна.

Тълпата редовни се стапяше. Фургонът се затъркаля, отделението тръгна до него, а телата останаха назад.

– От лудостта е – заговори след малко Коураб. – В Седемте града…

– Няма нужда да ни го разправяш – прекъсна го Кътъл. – Бяхме там, забрави ли?

– Да де. Просто казвах. Лудостта от жаждата…

– Това беше планирано.

– Ефрейторът, да. Но не и онзи глупак, дето скочи на Корик.

– А другите отзад? Планирано беше, Коураб. Нечии заповеди. Не беше лудост. Изобщо не беше такова нещо.

– Говорех предимно за останалите редовни, дето се струпаха, щом замириса на кръв.

Никой не отвърна на това. Ботъл се усети, че все още държи късия меч. Въздъхна и го прибра в ножницата.

Шортноус взе оцапаната с кръв риза и я натика под хамута на кожения ярем, по ширината на ключицата си, където кожата му се беше протъркала и жулеше. Някой му бе донесъл ризата, мокра и топла. Кръвта по нея не го притесняваше много – той самият кървеше достатъчно.

Фургонът бе тежък. Още повече бе натежал с децата, които сега се возеха върху вързопите с храна. Но колкото и много да бяха, не беше толкова тежък, колкото трябваше да е, главно защото бяха измършавели до кости. Не му харесваше да мисли за това. От детството си помнеше гладни времена, но всеки път тате си идваше с нещо за дребосъците, а Шортноус беше най-малкият дребосък от всички. Коричка. Нещо за дъвчене. А мама излизаше с други майки и бяха заети по няколко дни и нощи, а после се връщаше, пребита понякога, разплакана понякога, но носеше пари и тези пари се превръщаха в храна. Татко му много ругаеше, когато тя правеше това.

Но всичко бе за да изхранят дребосъците. „Хубавите ми дребосъчета“, казваше тате. А после, години по-късно, когато гарнизонът се вдигна и напусна града, мама изведнъж вече не можеше да взима пари като преди, но въпреки това двамата с тате бяха по-щастливи. По-големите братя на Шортноус вече бяха заминали, двама от тях на война, а другият се ожени за вдовицата Карас, която бе с десет години по-стара от него и с която Шортноус правеше тайно любов с цялата си мощ, тъй че може би беше добре, когато избяга, щото на брат му нямаше да му е приятно онова, дето правеха зад плевника с Карас, кога пияна, кога не, но все едно, всичко беше забавно и…

Забеляза някакво момче да върви до него. Носеше торба. Ръцете му бяха окървавени и ги облизваше да ги изчисти.

„Ти ми донесе ризата, нали?“

– Не е хубаво, дребосък – рече той. – Да се пие кръв.

Момчето го погледна начумерено и продължи с близането, докато не ги изблиза до чисто.

… и по-късно беше чул как са убили единия му брат край Натилог, а другият се върна само с един крак, а после дойдоха пенсиите и тате и мама вече не трябваше да се бъхтят толкова, особено след като Шортноус също се записа във войската и пращаше две трети от заплатата си вкъщи. Половината от това отиваше вкъщи за тате и мама. Другата половина отиваше за брат му и жена му, защото се чувстваше виновен за бебето и прочие.

Все пак не беше добре да си гладен толкова млад, а да умираш от глад бе най-лошото от всичко. Татко му често казваше: „Ако не можеш да ги изхраниш, не ги прави. Кълна се в колеца на Гуглата, не е нужно да си гений, за да разбереш това!“ Определено не беше нужно и точно затова Шортноус продължи да плаща за дребосъка си, и все още щеше да плаща, ако не ги бяха уволнили и не ги бяха изкарали престъпници и дезертьори, и всякакви други имена, които армията измисляше за такива, дето не правят каквото им се каже да правят. Онзи изтърсак обаче вече трябваше да е достатъчно голям, за да си заработва сам. Може би всичко се беше оправило вече, прахът да е улегнал и прочие.

Хубаво беше да си мисли така. Вече беше заобичал Флашуит и Мейфлай, а не беше ли глупаво това, след като те бяха две, а той само един. Не че виждаше някакъв проблем в това. Но жените често се държаха странно за такива неща. И за много други неща също, поради което бяха такава голяма беля.

Впрегнатият в ярема вдясно от него залитна. Жена. Шортноус се пресегна и я вдигна на крака. Тя изпъшка за благодарност.

Та, жените. Виж, за жени можеше да мисли цял…

– Ти си Шортноус, а?