САКАТИЯТ БОГ

Погледна я. Беше ниска, с големи, силни на вид крака – виж, това беше лош късмет за нея, нали? Щото точно заради тях я бяха впрегнали в ярема като… като…

– Аз съм, да.

– Чух, че са ти отхапали едно и също ухо два пъти.

– Е, и?

– Ами, ъъ, как е възможно?

– Не ме питай. Беше по вина на Бред.

– Бред? Нефариас Бред? Бил си се с него?

– Може и да е било. Спести си дъха, войник. Виждаш ли тоя дребосък? Нищо не казва, щот’ е умен.

– Щот’ не разбира малазански.

– Все едно. Просто тегли и мисли за неща, за които ти харесва да мислиш. Да те разсейват от лошото.

– А ти за к’во мислиш?

– Аз ли? За жени.

– Да бе. Значи аз пък да мисля за красиви и умни мъже.

Шортноус й се усмихна.

– Не е нужно, момиче – имаш си един, дето върви тука до тебе.

Момчето се отдалечи и скоро се върна с още плат. Даде го на Шортноус, за да може да спре кървенето от носа си.

Татко му често казваше: „С жените никога не знаеш как ще реагират.“ Лошо. Не изглеждаше зле, а още по-доброто беше, че можеше с ругатните си да съдере кожата на бедерин. Можеше ли да има по-съблазнително съчетание? Едва ли.

– Сигурно си мислиш, че съм нещо като прокажен. Не съм виновен, че бях мъртъв по едно време, а може би да си бил мъртъв означава, че такива неща като да си жаден не те тормозят много. Не знам.

– Кондензирам всичко, което ми се мерне пред очите – каза Бейвдикт. – Това ме държи.

Хедж го изгледа озадачено, след което сви рамене.

– Е, по-добре, отколкото да бръщолевиш по цял ден.

Бейвдикт отвори уста и я затвори отново.

– Как са котенцата? – попита Хедж.

– Котенцата са си много добре, командире.

– Ще ни стигнат ли?

– За повече от едно сражение ли? Трудно е да се каже, сър. За една битка съм спокоен, ако използваме всичко и нищо не задържим. – Погледна назад към впряга и добави: – Мислил съм доста над стратегии, сър, от гледна точка на алхимични… ъъ… котенца. Не мисля, че върши работа да се скъпиш с тях. Обратното е по-добро всъщност. Заливаш бойното поле, шибваш ги толкова силно, че ударът да ги смаже…

– Мислех, че няма да приказваш цяла нощ. Виж, това сме го разбрали още преди години. Стени и вълни го наричахме. Стени, когато държиш фронт или позиция. Вълни, когато си в настъпление. И няма никакъв смисъл да пестиш – освен тази със собственото ти име на нея, разбира се. Защото всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано. Наричаме го „сдържащ фактор“.

Бейвдикт отново погледна назад към тъпчещите покрай впряга бойци. Капитаните не се оправяха добре. Не си бяха отваряли устата от дни. Зад тях вървяха хундрилите, които все още водеха конете си. „Тъй че малко го поизлъгах Хедж. Дадох дози не само на воловете, но пък си помислих, че ще…“

– Още ли си изнервен? – попита го Хедж. – На твое място щях да съм. Хундрилите си обичат конете. Много. Не се знае кого би спасил един хундрил, ако трябва да избира между майка си и коня. А ти просто взе, че ги уби.

– Бездруго умираха, сър. За ден един кон има нужда от повече вода, отколкото четирима войници, а водата им свършваше. Опитайте се да изцедите кръв от обезводнено животно. Не е лесно.

– Тъй де. А сега имат немрящи коне и пак са без вода, тъй че ако го беше направил преди седмица, цялата тази жертва нямаше да е нужна. Искат да те убият, алхимик – половин ден ми трябваше, докато ги разубедя.

Бейвдикт го погледна сърдито.

– Току-що казахте, че между конете и майките си…

– Биха спасили майките си, разбира се. Ти какво, идиот ли си?

Алхимикът въздъхна.

– Все едно – продължи след малко Хедж, – всички вече сме Подпалвачи на мостове. Вярно, убивали сме по някой офицер от време на време, ако станат много лоши. Защо не? Сложи един глупак да командва и най-вероятно ще направи така, че да ви избият всички, тъй че защо първо да не бутнем тях в трапа, нали така? Но ти не си направил нищо, че да си заслужиш това. Освен това ми трябваш, както и на тях. Тъй че работата е проста – никой няма да ти пререже гърлото.

– Много съм облекчен, сър.

Хедж заговори по-тихо:

– Само че слушай. Скоро всичко ще се разпадне – не го ли виждаш? Ловците на кости – редовните – губят.

– И ние не сме много по-добре, сър.

– Тъй че гледаме да не влезем в мелачката, ясно? Вече казах на капитаните си. Ще дръпнем навън веднага щом се почне – искам да има поне сто крачки между нас, преди да почнат да търсят кого още да убият.

– Мислите ли, че ще стане толкова зле, сър?

Хедж сви рамене.

– Трудно е да се каже. Дотук морската пехота ги държи изкъсо. Но бой ще има, веднага щом падне някой от техните. И миризмата на кръв ще го почне, помни ми думата.

– Как щяха да се справят Подпалвачите на мостове с това, сър? По онова време.

– Просто е. Надушваш плямпаджиите и ги убиваш. Те са тия, дето непрекъснато мрънкат и ръчкат по-тъпите да направят нещо тъпо. И се надяваш всичко да се кротне. Колкото до мен… – Кимна към крачещата покрай тях колона. – Щях да овържа Блистиг, да го измъкна в пустинята и целия проклет ден никой нямаше да заспи от писъците му.

– Нищо чудно, че са ви обявили всичките извън закона – измърмори Бейвдикт.