САКАТИЯТ БОГ

Небето на изток изсветляваше. Слънцето се издигаше, за да поведе война с Нефритените странници, преди да се гмурнат под хоризонта на север. Колоната се разпадна на части, групи войници се разпръсваха от двете страни на пътя. Смъкваха се на земята, отпускаха глави, оръжия и броня издрънчаваха и пътни торби тупваха в прахта. Влекачите се спряха и засмъкваха тежките хомоти. Откъм хундрилите се разнесе рев, когато поредният кон залитна и падна на една страна. Засвяткаха ножове. Този ден щеше да има много кръв за пиене, но никой сред Изгорените сълзи не се радваше.

Морските пехотинци сядаха около фургоните капнали от умора, с изпити лица. Около тях войниците се движеха като старци, мъчеха се да вдигнат платнища и навеси, да разгънат походните одеяла, да легнат за малко отдих преди следващия преход. Оръжията се изваждаха бавно, повредите от поредния преход се оправяха с намаслените брусове, но умът почти не участваше в това: инстинктивни действия, наблюдавани с помръкнали подути очи.

А след това от фургоните дойдоха децата, по едно и по две, и тръгнаха между войниците. Идваха не за да просят, а просто да седнат и да гледат спящите. Или да страдат с ококорени очи. Или, в някои случаи, да издъхнат кротко.

Сержант Синтър наблюдаваше това, седнала подпряна на колелото на фургона, който бяха пазили през нощта. Трепетното приближаване на някое дете при всяка групичка войници им въздействаше странно. Споровете заглъхваха, сърдитите погледи се смиряваха, негодуванието угасваше. Спящите се обръщаха настрана и се предаваха на умората. Болката се преглъщаше и плачещите без сълзи затихваха смълчани.

Що за дар беше това?

Не го разбираше. А когато един войник се събуди в настъпващия здрач и намери до себе си малко неподвижно телце, изстинало и бледо, цялото отделение събра късове кристал и ги струпа върху издъхналото дете на искряща могилка. След това войниците засмъкваха фетиши от коланите и вратовете си – костите, които носеха чак от Ейрън – и ги положиха върху жалката купчинка камъни.

– Те ни убиват.

Синтър погледна сестра си, която седеше до задното колело, изпънала напред счупения си крак.

– Кой ни убива този път, Кисуеър?

– Идват и споделят последните мигове. Нашите. Своите. Не е честно това, което ни носят.

Синтър присви очи към Кисуеър. „Побъркала си се, сестро.“

– Какво ни носят? – попита. – Не те разбрах.

– Няма начин да разбереш. Точно ти.

Гневът, който се събуди в нея, беше вял и бързо угасна.

– Пак не те разбрах?

Кисуеър се озъби, после отпусна глава между две спици и затвори очи.

– Ти си си такава, Синтър. Има го у теб. За разлика от мен. Просто не можеш да го видиш. Да го разпознаеш. Все едно да гледаш в собствената си душа, а това е нещо, което никой не може да прави. О, казват, че могат. Говорят за прозрение или за истина. Това са глупости. Но въпреки това вътре в нас нещо си остава скрито. Завинаги.

– Нищо не се крие вътре в мен, Кисуеър.

– Но тези деца: как сядат до тях, как ги гледат, как се сгушват до тях – боли те да ги гледаш, нали?

Синтър извърна очи.

– Глупачка! – Кисуеър въздъхна. – Те носят достойнство. Също като теб. Също като адюнктата – защо мислиш, че толкова много от нас я мразят? Мразят да я гледат дори? Показва ни всичко, за което не искаме да ни се напомня, защото за повечето от нас няма нищо по-трудно от това да намерим достойнство. Нищо. Тъй че те ни показват как можем да умрем с достойнство – показват ни го, като умират самите те, като ни позволяват да умрем, докато ни гледат.

– Адюнктата каза незасвидетелствани. Тези деца не са съгласни.

„Но все пак е безсмислено.“

Кисуеър продължи:

– Мислеше ли, че това ще е лесно? Мислеше ли, че няма да започнем да се влачим? Минахме през половината свят, за да стигнем тук. Отдавна престанахме да сме армия – не знам какво сме вече. Не смятам, че на света има и един човек, който би могъл да ни даде име.

– Няма да успеем – каза Синтър.

– И какво от това?

Погледите им за миг се кръстосаха. Зад Кисуеър ефрейтор Рим седеше и втриваше масло в чукана на дясната си ръка. Не издаваше, че ги слуша, но тя знаеше, че слуша. Както и Хъни, легнала свита под ленената дрипа да не й грее слънцето в очите.

– Значи не ти пука, Кисуеър. Никога не ти е пукало.

– Смисълът не е в оцеляването от това, Синтър. Отдавна престана да бъде.

– Добре де – сопна се тя. – Просветли ме тогава.

– Вече го знаеш. Сама го каза – няма да успеем. А всичките тези деца идват сред нас като хомункулуси. Направени от всичко, което сме предали в живота си – всичкото онова достойнство, почтеност и честност – всичко, и виж ги – само кожа и кости и нищо повече. Не сме били добри с най-доброто в нас, сестро, нали?

Ако сълзите бяха възможни, Синтър щеше да ги изплаче. Но само седеше отпусната върху коравата земя.

– Трябваше да избягаш.

– Обзалагам се, че адюнктата си го казва по хиляда пъти на ден.

„Адюнктата?“ Синтър поклати глава.

– Тя не е от бягащите.

– Не е. И ти не си. А както се оказва, вече и аз не съм.

„Това не е моята сестра.“