САКАТИЯТ БОГ

– Мисля, че утре ще е последният ни преход – продължи Кисуеър. – И знаеш ли, нищо лошо няма в това. Опитът си струваше. Някой би трябвало да й го каже. Струваше си.

– Никакви паяци – рече Хелиан, отпуснала глава на походното одеяло. – Това му е най-хубавото тук. Тази пустиня е рай. Нека мухите и пеперудите да вземат трупа ми. Дори и ония проклети месоядни скакалци. Няма да намериш и кьорав паяк да си прави гнездо в очните дупки на черепа ми – какво може да е по-добро от това?

– Защо толкова се плашиш от паяци, сержант?

Тя се замисли как да обясни. Умът й се унесе и видя грамади черепи, всичките усмихнати. А и защо не? Ами да, никакви паяци.

– Баща ми разправяше една история, особено когато беше пиян. О, чакай, баща ми ли беше всъщност? Може да е бил чичо ми. Или даже пастрокът ми. Може даже да е бил другият ми чичо. Все едно, беше страхотна история – и как се смееше само. Трябва да ти кажа, Мейби, че в Картуул има толкова големи паяци, че ядат чайки, чувала ли си?

– Бях там веднъж, сержант. Страшничко си е.

– Червеногърбите са най-лошите. Не са големи, нито много отровни. Поединично имам предвид. Работата е, че когато се излюпят, се струпват хиляди и могат да убият голяма плячка и всички да се хранят с нея, нали разбираш? И си снасят яйцата къде ли не.

Въздъхна.

– Та значи бях някъде на две годинки. По цял ден си седях в кошарката, щото мама чакаше друго бебе, само че непрекъснато имаше треска и накрая взе че го загуби, а това беше тъпо, щото имахме добра знахарка наблизо, обаче татко изпиваше всичките пари, дето ги изкарваше. Както и да е. Та значи имах си една кукличка…

– О, богове, сержант…

– Да. Излязоха от главата й. Проядоха през парцалите, а след това изпълзяха от очите и устата, отвсякъде. И ето ме мене: храна. Брат ми ме намерил. Главата ми се била подула двойно – не можел очите ми да види, и съм се задушавала. Преброили двеста ухапвания, може и повече да са били, щото повечето били в косата ми. Та като за плячка съм се оказала твърде голяма, дори за хиляда червеногърби паяченца. Но се постараха добре.

– И тази история го е разсмивала? Що за шибан…

– По-полека, за баща ми говориш. Или за чичо, или пастрока, или другия ми чичо.

– Вече разбирам, сержант – каза Тъчи. – Ясно. Разбрах. Това ще остави белег за цял живот и на идиот.

– Историята не е свършила, ефрейтор. Най-важното не съм казала още. Виждаш ли, аз съм ги яла тия проклети паяци. Като бонбонки. Казаха, че коремът ми се бил подул повече от главата ми, та затова съм се давела толкова лошо – хапели ме отвътре.

– Тъй че доведоха знахарката, това вече го помня, и тя направи големи парчета лед. В устата ми. Чак в гърлото. И около шията също. И съм получила удар от всичкия този лед. Убил оная част от мозъка ми, която знае кога е време да спреш. – Хелиан се взря в изсветляващото небе. – Откраднах първото шише от запасите на баща ми на шест. Толкова съм се била напила, че трябвало пак да повикат знахарката. Та тогава тя ми гледала и казала, че цял живот ще съм в беда.

– Разби ми сърцето с тази история, сержант.

– Тъй ли?

„Сигурно. Само че я измислих току-що, разбира се. Дръпнеш сърдечните струни и гледаш милото съчувствие на миличките им личица. Вече ще ми прощават всичко.“

„Защо мразя паяци ли? Богове, че кой не ги мрази? Що за тъп въпрос?“

– Ликове в Скалата – рече Уругал Втъкания. Беше се навел и драскаше по коравата земя. – Седемте Огъня. Необвързаните. Това са титлите ни. Ние, Т’лан Имасс, които бяхме отхвърлени от клановете си. Ние, които се провалихме във войните. Ние, които бяхме прокълнати да станем свидетели.

Ном Кала се извърна и погледна към човешкия лагер – разпаднала се колона, очертала раздрана линия по втвърдената пръст. Всякакво движение там бе замряло, усилващият се зной отнемаше и последното, което бе останало.

– Избрахме Рицар на Вериги – продължи Уругал. – И по негова воля бяхме освободени от своя затвор, и по негова воля веригите един ден ще се строшат. Тогава зачакахме освещаването на Дома на Вериги.

– Този рицар – избоботи Калт Урманал. – Той сред нас ли е сега?

– Не, но ни чака – отвърна Уругал. – Дълго беше странстването му и скоро съдбата на всички ни ще падне в нозете му. Но уви, Падналия не властва над него, а Кралят във Вериги е обърнал гръб на каузата ни – защото Кралят на Дома е прокълнат и неговите вериги никога няма да се строшат. Вярата ни е, че той няма дълго да седи на трона. Тъй че го отхвърляме.

Бероук Тихия глас рече:

– Рицарят ненавижда вериги, но разбирането все пак му убягва. Много са веригите, които се врязват жестоко, които заробват със злоба. Но съществуват и други вериги, и те са тези, които всеки от нас избира да носи – не от страх или невежество. Тези вериги са най-благородните. Доблест. Добродетелност. Вярност. Мнозина ще се доближат до Дома на Вериги, но ще се поколебаят на прага му, защото изисква от нас рядко използвани сили. Когато те очаква страдание, се иска голям кураж, за да прекрачиш, да влезеш в това неумолимо, коравосърдечно владение.