САКАТИЯТ БОГ

– Извадете от ножницата своя меч Отатарал.

Беше го извадила наполовина, когато Рутан се пресегна и я сграбчи за китката. А след това повърна, рухна на колене и извърна глава.

Тавори тикна оръжието обратно в ножницата и се олюля.

– Богове!

Рутан изплю и изтри брадата си с ръка.

– Точно това никой от вас така и не разбра. – Погледна разтрепераните си ръце и огледа петната кръв, която беше изхрачил. – Не е просто някакъв проклет метал, който случайно поглъща магията. Отатарал е повлиян. – Изправи се. – Следващия път, когато извадите това оръжие, адюнкта, то ще призове. Тя вече се е развихрила в света. Драконът, който е източникът на всичкия Отатарал – живото сърце на онова, което отнема живот. Освободена е.

Видя паниката, надигаща се в нея – огромни пукнатини в бронята й – и протегна ръка.

– Чакайте… чуйте ме. Тавори Паран, чуйте! Ще се даде отговор – на всичко. На всичко!

И изведнъж сякаш дете вече стоеше пред него. Объркано, уплашено. Това разкъса сърцето му.

– Не ги интересува Сакатия бог. Разбирате ли ме? Онези, които са направили това. Не ги интересува какво става с него. Те посягат за нещо по-голямо – и мислят, че ще пометат всичко останало. Вас, Падналия, Форкрул Ассаил – всичко това пометено! Но са глупци. Разбирате ли ме? Аномандър Рейк загина, но Драконъс сега крачи по света. Разбирате ли? На всичко ще се даде отговор. – „И точно това е идиотският проблем – драконът Отатарал не може да остане неокован. Драконъс ще трябва да го убие – той или Елейнт – и с убиването му ще сложат край на цялата магия. Ще ни захвърлят всички в свят, лишен от чародейство.“

Беше му обърнала гръб и пак се взираше на изток.

– Това имаше предвид той – промълви тихо.

– Адюнкта?

– Каза, че мечът ми няма да е достатъчен – спорихме за това многократно. Каза… каза… – Обърна се към него и очите й изведнъж заблестяха, и Рутан бе поразен от внезапната красота на лицето й, красота, избуяла сякаш отникъде. – Каза… „Ще се даде отговор.“ Неговите думи, същите като твоите.

– За кого говорите? – настоя той. „Кой е замислял този кошмар през цялото време? Кой побеснял безумен идиот…“

– Бен Адефон Делат.

Рутан я зяпна невярващо, онемял от собствената си глупост.

– Това име…

– Висшият маг Бързия Бен, капитане. Той се закле, че ще спаси Бърн и че това е единствената клетва, която няма да предаде. Каза, че ракът трябва да бъде изрязан… Рутан? Какво ти е?

Но той й бе обърнал гръб, мъчеше се да задържи всичко в себе си. И не успя. Смехът изригна неудържим. Невярващ, изпълнен с удивление смях.

– Делат? Адефон Делат? Бързия Бен… О, в името на Бездната! Проклетата му дързост! Обаянието му ли ме направи толкова тъп? Нищо чудно, че странеше от мен!

– Капитане?

Той я погледна и усети как устата му се разчекна в безумна, безпомощна усмивка.

– И изчезна в битката с Късоопашатите! Ама разбира се! Гуглата да ме вземе дано!

Устните й се стегнаха в тънка резка.

– Капитан Рутан Гъд, дори ти не може да си толкова задръстен. Разбира се, че не е мъртъв. – Посочи един сгърбен мъж, седнал наблизо на един камък. – Попитай септарха на Д’рек. Той ще ти каже. Дори той най-сетне го проумя.

Банашар се вдигна като по команда и с олюляване се приближи към тях. Размаха пръст на Рутан Гъд и изръмжа през разядените си кървящи зъби:

– Това е игра на Бързия Бен, о, Древни. Костите са в неговите потни ръце и е така от доста време. Е, щом на масата му ще намериш Червея на Есента и някогашния Господар на Смъртта, и Сенкотрон и Котильон, да не говорим за предишните играчи Аномандър Рейк и Десемврий, и кой знае още кого, какво – наистина ли вярваше, че няколко хиляди проклети На’Рук биха могли да го свалят? Номерът в играта с Адефон Делат е, че той мами.

Обърна се към адюнктата и я удостои с лек поклон.

– Лейди Тавори, ще е честно, ако кажа, че ще помня светлината в очите ви – след като имах привилегията да я видя сега – до края на живота си. Не говорех ли за героизъм? Вярвам, че да, макар в отчаянието си може би да не слушахте.

– От думите ви, Върховен жрец, намерих силата за следващата стъпка. Простете ми, че не мога да ви дам нищо в замяна.

Той я изгледа, а след това промълви тихо:

– Милейди, не дадохте ли предостатъчно?

Рутан Гъд се почеса по брадата. Радостта бързо гаснеше и той се боеше, че ако разбърка пепелта, ще открие, че надеждата е била само една искра, вече изтляла.

– Все пак сме изправени пред дилема и наистина съжалявам, че Делат не е тук, макар да смятам, че дори и той нямаше да има отговори за тежкия ни хал. Тази пустиня ще ни довърши.

– Капитане – каза Тавори. – Ако падна, вземете меча ми.

– Ако го направя, адюнкта – и ако дойде време, когато ще трябва да го извадя, – това ще ме убие.

– Значи, както казахте, не може да сте Древен бог.

– Както казах – съгласи се той сухо. – Но работата е по-проста. Живял съм дълго и това е само благодарение на магията. Без чародейство ще съм нещо по-нищожно и от прах. – Обърна се към Банашар. – Делат не е единственият, играл на масата на боговете.

– Бих искал да чуя разказа ти някой ден, Рутан Гъд – отвърна с тъжна усмивка Банашар.