САКАТИЯТ БОГ

Рутан Гъд сви рамене.

– Честно казано, твърде гадно е за разказване.

Замълчаха, толкова изцедени от всичко казано – и почувствано, – че повече нищо сякаш не им бе останало.

И тогава се върна Лостара с момиченцето Бадале и с едно момче с торба на рамото.

Ном Кала вървеше през затихналия лагер сред лежащите неподвижно хора и усещаше как полузатворените очи я проследяват. Виждаше страдание в такива мащаби, че отдавна умрелите уж чувства тръпнеха в нея, и си спомни съдбата на собствената си раса, когато настъпваха стените от лед, когато измираха или си отиваха животните, когато нищо не бе останало за ядене, когато хората ги избиваха.

Отговорът им бе Ритуалът, бягство, оказало се затвор. Но такова нещо не бе достъпно за тези смъртни. „Още ден. Лъжа, която да им го даде, ако изобщо е възможно. Виж колко са слаби. Виж как се провалят. Още ден – но дали ще е дар? Походът, влачещите се стъпки, спомените, които се предават на поражението. Ще ми благодарят ли те за тези няколко мига повече?“

Може би желанието й да помогне бе всъщност проява на жестокост…

– Та какво е усещането? – чу немощен глас.

Спря и се обърна към войника, който я бе заговорил.

– Кое усещане?

– Да бъдеш… прах.

Не знаеше как да му отговори и затова замълча.

– Скоро ще се присъединим към вас – каза той.

– Няма. Никакъв спомен няма да остане, нищо, което да ви връща.

– Но аз имам нишки, Т’лан Имасс. Това е личното ми проклятие. Мен ще ме притеглят отново – или ще се опитват поне. Отново и отново.

Ном Кала го огледа замислено и поклати глава.

– Никакви нишки не виждам, смъртен. И да са съществували някога, вече ги няма. Нищо не те задържа. Нито волята на богове, нито лъжите за предопределение или съдба. Ти си откъснат от всичко освен от онова, което живее в теб.

– Нима? Нищо чудно, че се чувствам така самотен.

– Да. Това е причината.

– Но… Ти не си сама, нали, Т’лан Имасс?

– Да, не съм. Но това не е спасение. Просто споделяме самотата си заедно.

Той изсумтя.

– Не съм сигурен колко смислено е това, но мисля, че те разбирам. Виж, направете ни една услуга. Щом падне последният от нас, не се разпадайте на прах, не се предавайте. Излезте от тази пустиня. Извървете я. Моля те, ще го направите ли?

– Защото е казано, че тази пустиня не може да се прекоси. Да, разбирам те, смъртен.

– Ще го направите ли?

– Да.

Той се отпусна на походното одеяло с въздишка.

– Добре. Докажете им, че грешат. Мисля, че ще е достатъчно добре.

Ном Кала се поколеба за миг, след което промълви:

– Не се предавай, войник. Още един преход.

Без да отваря очи, той попита:

– И какъв е смисълът?

– Тласкай другарите си напред – през тази следваща нощ. Направи го, моля те. Както аз се съгласих да изпълня желанието ти, моля те да го сториш в замяна.

Той отвори очи и примижа към нея.

– Толкова ли е важно?

– Страданието е пропаст. Но я има другата страна, и на другата страна чака Падналия бог. Аз съм една от Седемте. Една от Необвързаните. Падналия бог разбира от страдание, смъртен. В това нещо не сте сами. Също както Т’лан Имасс не са сами.

– Да, ще се съглася с теб, че той разбира едно-друго за страданието. И вие също. Просто не виждам утехата в споделянето му.

– Ако не утеха, тогава намери сила.

– За да продължа да понасям това страдание? За какво?

„Да, Ном Кала, за какво? Имаш ли отговор? Има ли някой отговор?“

– Когато най-сетне стигнеш другата страна на тази пропаст, смъртен, и се вкопчиш в ръката на Падналия, задай му въпроса си.

Той се усмихна горчиво.

– Адски умно.

И отново затвори очи.

Тя продължи напред, притеснена и натежала от злочестина. „Ние, Т’лан Имасс, сме виждали цивилизации да се издигат и да пропадат. Виждали сме земи да умират и да се възраждат. Виждали сме морета да се пълнят и сме вървели по изсъхналите дъна на древни моря. Били сме свидетели на безчет борби на живота. От самотното същество, страдащо в последните си мигове, до хилядите, умиращи в един мразовит сезон.“

„И какво сме научили?“

„Само, че животът е цел сам по себе си. И че там, където има живот, ще има страдание. Има ли смисъл в това? Достатъчно основание ли е съществуването?“

„Аз съм Необвързана. Свободна съм да виждам – и какво виждам?“

„Виждам… нищо.“

Напред, в авангарда на колоната, видя няколко души. Изправени. Будни. „Сега трябва да намеря достойна лъжа. И ако името ми трябва да бъде прокълнато с последния дъх на тези човешки същества, така да бъде. Престъплението ми беше надеждата. Наказанието ми е да видя как се проваля.“

„Но Т’лан Имасс са понасяли това наказание дълго, а провалът на надеждата си има име. Нарича се страдание.“

– Думите – каза Бадале и погледна адюнктата в очите. – Намерих сила в думите. Но тази сила си отиде. Нищо не ми е останало.

Мама се обърна към приятелите си, но не отвърна нищо. Нямаше почти никакъв живот в простоватото й лице и безизразните й очи и тази гледка нарани Бадале някъде отвътре. „Имах стихове за теб. Но си отидоха. Пресъхнаха.“

Единият мъж почеса брадата си и каза:

– Дете… ако силата ти се върне… някой ден…