САКАТИЯТ БОГ

– Не е от онзи вид сила – отвърна Бадале. – Отиде си, може би завинаги. Не знам как да я върна. Мисля, че е умряла. – „Аз не съм надеждата ви. Не мога да съм. Трябваше да е обратното, не разбирате ли? Ние сме деца. Деца и нищо повече.“ – Богът, който е умрял тук. Било е същото.

Мама се намръщи.

– Можеш ли да обясниш това, Бадале?

Тя поклати глава.

Другият мъж – с тъжните очи – проговори:

– Какво можеш да ни кажеш за този бог, Бадале?

– Разпаднал се е.

– Просто сам се е разпаднал или някой го е разпаднал?

– Убиха го вярващите му.

Мъжът реагира все едно, че са го зашлевили през лицето.

– В песента на Елитрите е – продължи тя. – Богът поискал да даде на хората си един последен дар. Но те го отказали. Не искали да живеят с него и затова го убили. – Сви рамене. – Било е отдавна, във века, когато вярващите убивали своите богове, когато не им харесвало това, което им казвал богът. Но сега е различно, нали?

– Да – промърмори брадатият. – Сега просто ги пренебрегваме до смърт.

– Не боговете пренебрегваме – каза жената, която стоеше до мама. – А само даровете им на мъдрост.

– Стига да е достатъчно дълго, боговете просто увяхват и умират – каза другият мъж. – Повече време отнема, но все пак в крайна сметка си е убийство. И също толкова зли сме със смъртни, които имат дързостта да казват неща, които не искаме да чуем.

Мама погледна Бадале в очите и попита:

– Този град – Икариас – кой живее в него?

– Само призраци, мамо.

Садик бе седнал на земята и вадеше нещата си, но при споменаването на Икариас вдигна очи към нея и посочи брадатия.

– Бадале. Аз видях този мъж. В кристалните пещери под града.

Тя помисли и сви рамене.

– Значи не са призраци. А спомени.

– Замръзнали завинаги. – Брадатият изгледа момчето, след това се обърна към мама. – Адюнкта, те не могат да ти помогнат. Погледни ги – умират също като нас.

– Едва ли можем да се справим по-добре от тях – каза другият.

Мама се поколеба и кимна примирено.

„Това не трябваше да е така. Какво не виждам? Защо се чувствам толкова безпомощна?“

Брадатият продължаваше да гледа Садик. После каза:

– Върнете ги да спят, адюнкта. Всичко това е твърде… жестоко. Слънцето и горещината имам предвид.

– Лостара…

– Не. Аз ще ги заведа, адюнкта.

– Добре, капитане. Бадале, този мъж, Рутан Гъд, ще ви заведе.

– Да, мамо.

Капитанът се наведе към Садик и каза хрипливо:

– Я дай да ти помогна с тези играчки, момче.

Бадале зяпна, изведнъж затаила дъх, докато Рутан Гъд и Садик пълнеха опърпаната торба. Нещо накара Садик да вдигне глава и погледите им се срещнаха.

– Бадале? Какво?… Какво каза той?

Тя се мъчеше да си поеме дъх, да проговори. Нещо свирепо и диво закипя в нея. Падна на колене, дръпна торбата от малките ръце на Садик. Изсипа отново нещата и ги зяпна в почуда.

– Бадале?

Капитанът се беше отдръпнал, стъписан от страстта в жеста й, но мълчеше.

– Бадале?

– Садик… тези неща… това са играчки!

Той вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло и издаваше неподправено, отчаяно изумление. После изумлението се счупи и тя видя, че е готов да заплаче.

„Съжалявам. Бях… забравила.“

А погледът на Садик се върна на пръснатите по земята неща. Той посегна да пипне едно – снопче вързани с конци пера – и дръпна рязко ръката си.

– Играчки – прошепна Садик. – Те са играчки.

Капитанът се изправи и се отдръпна. Тя погледна в тъмните му очи и видя ужаса в тях, и разбра. „Да, това изгубихме.“

– Ей сега, капитане – промълви Бадале. – Ей сега. Само… още малко. Моля ви.

Той кимна и отведе възрастните настрана и макар да личеше, че са объркани и че имат въпроси, никой не каза и дума. Бадале клекна срещу Садик. Взря се в нещата безпомощна. „Аз… не помня.“ Но когато посегна да вдигне някакво копче, когато се поколеба и погледна Садик, той само кимна, че може да го вземе и да си поиграе.

На трийсетина крачки от тях, потен от изгарящия зной, Рутан Гъд стоеше и гледаше, останал само с адюнктата. С няколко кратки, трудно изречени думи бе обяснил усещането си за станалото току-що. Не беше честно. От всички престъпления, които бе видял през невъобразимо дългия си живот… „това надвишава всички. Изражението й. И на момчето, когато му го каза. Тези жалки боклуци, носени като съкровище – и не са ли съкровище?“ Най-сетне избърса очите си с ръка и рече:

– Говорихме за убийства на богове със странно безразличие, почти с гордост – а какво ни показаха те? Адюнкта, какво сме ние, когато убиваме невинността?

Тавори пресекнато пое дъх и каза:

– Ще се даде отговор.

Видя я как стегна рамене и пое бремето. Видя изумителния кураж в начина, по който вдигна глава, отказвайки да извърне очи… „Две деца, които се опитват да си спомнят какво е да си играеш. Адюнкта, не прави това. Не можеш да понесеш повече…“

Чуха стъпки и се обърнаха. Т’лан Имасс.

– Един от дезертьорите ни – изсумтя Рутан Гъд.

– Ном Кала – отвърна привидението. – Вече на служба на Падналия, Древен.

– Какво искаш да ми кажеш? – попита Тавори.

– Адюнкта. Трябва да продължите още една нощ – не може да спрете тук. Не може да се предадете. Още една нощ.

– Възнамерявам да продължим толкова нощи, колкото можем, Ном Кала.