САКАТИЯТ БОГ

Т’лан Имасс мълчеше и ги гледаше.

– Не искате да се предадем – разбираме това, Ном Кала – каза Рутан Гъд. – Ние сме последната надежда на Падналия.

– Войниците ви се предават.

– Тях не ги интересува култът към Сакатия бог. Не искат да дадат живота си за кауза, която не разбират. Това объркване и тази неохота отслабват духа им.

– Да, Древен. Тъкмо затова трябва да има още една нощ поход.

– А след това? – попита адюнктата. – Какво спасение ще ни донесе следващото утро?

– Седемте Умиращи огъня ще се постараем да съживим Телланн – отвърна Ном Кала. – Започнали сме приготовленията си за Ритуал на отваряне. Щом сътворим портал, ще преминем през него до място, където има вода. Ще напълним буретата и ще ви ги донесем. Но ни трябва още един ден.

– Вие сте само седем – каза Рутан. – В тази пустиня не е достатъчно.

– Ще се справим, Древен.

– Щом казваш.

– Да, казвам. Сега уведомете войниците си. Още един преход.

– За да стигнем до спасението – каза адюнктата.

– Да.

– Добре, Ном Кала.

Т’лан Имасс им се поклони, обърна се и закрачи обратно през лагера.

Адюнктата въздъхна.

– В твоя явно дълъг живот, капитане, хвърлял ли си някога зарове с Т’лан Имасс?

– Не. Бях убеден, че е благоразумно от моя страна.

– А сега?

Рутан Гъд поклати глава.

– Те са ужасни лъжци.

– Все пак съм благодарна за желанието им да помогнат.

– Не ни е нужно, адюнкта. Не ни трябва помощ, за да продължим напред.

– Нима?

– Да. – Посочи Бадале и Садик. – Днес ще обиколя сред бойците, адюнкта, защото имам да им разкажа нещо. За две деца и торба играчки.

Тя го погледна.

– Тези деца ли?

Той кимна.

– Да. Тези деца.

18.

На брега там където среща земята морето

рибарите где коленичат над рани неизцелими

и водата по здрач гдето с плач се отлива

в огледалото ти си отиваш

Сред дървета червени и листа излинели

брадварят където се лута в дъбрава

а земята тече на сълзи към забрава

в огледалото ти си отиваш

И високо в безмълвен сезон на хълмист бастион

в дъжд изгарящ и в душа опетнена

там където децата лежат и където заспиват

в огледалото ти си отиваш

Дълга там сред браздите дебне сянката скрита

от олтара събудена за да сбъдне съдбите

на друг бог на когото са свършили дните

в огледалото ти си отиваш

И когато над полята стихват вечерта бедите

и надеждата войнишка непостигната умре

в сънища за нищо идно, в блянове за нещо дивно

в огледалото ти си отиваш

Святото е опетнено паметникът разрушен е

срутен долу на земята от разрухата горчива

красотата мимолетна още малко уж е жива

в огледалото ти си отиваш

Боговете дават боговете вземат

щом нашата вяра е на вкус като кръв

пий тази кръв и моли се човече

красотата от кратка да стане вечна

че когато всичко свърши

и си довършен

в огледалото ти си отиваш

в огледалото ти си отиваш

Песен за последната молитва

(във века на осъждането)

Севул от Коланси

Усети смушкването с лакът и си представи, че е в трюма на кораб, подмятан от тежки вълни. Когато смушкването се повтори, си помисли за пиянски нощи – че е паднал под маса и нечий ботуш го подритва. При третото смушкване – по-силно този път, раздразнено или нетърпеливо – изруга тихо. Но нещо бе слепило устните му, тъй че ругатнята излезе на стон.

Реши, че е време да отвори очи.