САКАТИЯТ БОГ

Това се оказа трудно: клепачите му бяха като залепнали, защипаха жестоко щом примига. Сумрак, размътени фигури, нещо като лице, зареяно над него. Въздухът миришеше на развала. Вкусът в устата му бе на стара, много стара кръв. И още нещо имаше. Горчиво. Вкусът на провала, реши той.

– Ставай.

Друга фигура, този път коленичила до него. Мека длан се притисна до лицето му – но брадата му бе корава и изстърга под дланта и тя се отдръпна. Но веднага след това се върна, толкова корава, че сякаш го зашлеви.

И някаква жена каза:

– Нямаме време. Вратата е отворена. Някои тъдява ги усещат тия неща.

Първият глас рече:

– Отровата вече не действа. Отдавна. Но дълго не се е движил.

– Пазачът трябваше да…

– Заскитал се е из лабиринтите сигурно. Късмет имаме.

– Просто ми помогни да го вдигнем, става ли?

Ръце под мишниците му, пъшкат – и той усети, че се отлепва от каменния под, само петите му останаха долу. Последва внезапна болка в кръста и краката, докато се мъчеха да го вдигнат. Не можеше да си спомни да е бил толкова тежък… беше ли изобщо толкова тежък?

– Изправи се, проклет да си – не мога да те крепя така.

– А какво мислиш че ми беше на мене? – попита жената до него. – Всичките ми кокали пращяха под него.

Болката го жегна остро в краката, той изруга, залитна и…

– Така, сега стъпка назад – облегни се на стената. Добре, точно така. Сега ме погледни, идиот с идиот. Погледни ме и се сети, че ме познаваш.

Беше тъмно, но успя да различи лицето на мъжа. Взря се във впитите в него очи и се намръщи.

– Как се казвам? – попита мъжът.

Той облиза сухите си устни, преглътна и успя да каже:

– Познавам те. Ти си… Б-б-б… Бух.

– Бух? – Мъжът се обърна към жената. – Казва, че съм Бух.

– Да го зашлевя ли още веднъж?

– Бррр. – Примига към жената. – Бух и Бррр. А, сетих се. Вие ме напихте. Прецакахте ме. Къде са ми гащите?

Оттласна се от стената, изгледа кръвнишки мъжът и жената и с удоволствие видя как двамата отстъпиха назад.

Бяха в някакъв коридор и вдясно от него имаше дървена врата, отворена, и зад нея се виждаше мръсен дом, а от него лъхаше на студ, вмирисан на застояла вода и на смет.

Мъжът заговори бавно, като на дете.

– Гащите ти са на задника ти.

– Да бе, вярно. А къде са ми ножовете?

– Изгубил си е ума – каза жената. – Не че имаше много голям поначало, но вече съвсем го няма. Безполезен е – Котильон ни излъга. Просто искаше да не му се пречкам, затова ме прати да се вихря като вещица… за едното нищо!

– За ума съм съгласен – каза мъжът и скръсти ръце пред гърдите си. – Обаче другото…

– Кое?