САКАТИЯТ БОГ

Брат й я дръпна да се изправи и я прегърна, както правеше някога, докато бе по-млада и собственото й тяло все още не можеше да я пази достатъчно.

Взеха бронята, преди да оставят тялото му на дивото. И тя настоя за тази броня. Заради целувката.

А сега искаше да си я върне. Апсал’ара изсъска отчаяно, докато оглеждаше празната стая. Беше под наземния етаж на двореца. Тук оставиха бронята и боздугана й първия път, когато се озова сред тях. Бяха й се изсмели – винаги бе така, сякаш в Карканас нямаше нищо, заслужаващо да се открадне, сякаш самата мисъл за кражба е твърде нелепа.

Но някой бе откраднал бронята й.

Кипнала от гняв и възмущение, тя тръгна да си я потърси.

Всякакъв разум бе напуснал лицето на повелителя им. От ъгълчетата на устата му бликаше пяна, докато крещеше от гняв и тласкаше бойните редици в пастта на портала, а беше истинска паст – Апарал Фордж ясно виждаше тази истина. Зъбите се вдигаха и падаха. Дъвчеха народа му на кървави ивици и нацепени кости, с неутолим глад.

Не можеха да пробият нито една проклета стъпка напред – да отнемат от легионите предмостие, място, в което да могат дойдат господарите им соултейкън, да се превъплътят и най-сетне да разбият съпротивата.

Командирът от другата страна го бе предвидил. По някакъв начин бе улучил точния момент, в който да промени тактиката си.

Апарал гледаше как издърпват осакатените тела от кипящия въртоп на портала, гледаше как се трупат тези тела като отломки и падат в дълбоките изкопи, вече почти пълни с мъртъвци. Освен елитните роти едва ли бяха останали войници. „Тази желязна уста погълна населението на цял град. Вижте добре, събратя соултейкън, и се запитайте: над кого ще господствате сега? Кой ще слугува в именията ви? Кой ще отглежда храната ви, кой ще ви обслужва, кой ще прави хубавите ви одежди, кой ще чисти нощните ви ведра?“

Нищо от това не беше реално. Вече не. Целият ред и прецизност на самото съществуване беше разбит и превърнат в кървава каша. Нищо нямаше за обсъждане, никакви аргументи в една или друга посока, никакви паузи, в които да можеш да отстъпиш, да огледаш древните гоблени по стените и да се молиш за напътствието на героични предци.

Саранас бе унищожен и когато това свършеше, щеше да е празен, също тъй пълен с призраци, както и Карканас. „Светликът намира лицето на Тъмата и виж, то е неговото. Не искаше ли точно това, Кадагар? Но когато най-сетне получиш каквото искаше, о, Господарю на Призраци, кой ще мете подовете?“

И ето, че най-сетне елитните части настъпиха към портала – всичката груба воинска сила бе изразходена. Най-сетне идваше последната битка.

Апарал се запъти натам, където отнасяха ранените – където ги изоставяха покрай изкопите. Хорът на виковете им бе неописуемо ужасен – да навлезеш тук бе подкана да се предадеш на лудостта и той почти бе готов за тази възможност. Запровира се сред залитащите от умора лечители и резачи и спря до един мъж, взрян в чукана на лявата си ръка, от който струеше дим. Мъж, който не крещеше, не плачеше, не беше се предал все още на жалкото отчаяние.

– Войник. Погледни ме.

Главата се вдигна. Мъжът сякаш потрепери.

– Минал си през портала, нали?

Мъжът кимна колебливо.

– Колко останаха – от враговете. Колко?

– Не… мога да съм сигурен, милорд. Но… мисля… малко.

– Това чуваме непрекъснато, но какво означава то? Петдесет? Пет хиляди?

Войникът поклати глава.

– Малко, милорд. И… имаше смях!

– Оръжия Хуст, войник. Обладани от демони мечове. Кажи ми какво значи „малко“?

Мъжът изведнъж оголи зъби и преднамерено се изплю в краката на Апарал.

„Всички, които се връщат от другата страна, вече не са поданици. Запомни го, Кадагар.“ Апарал посочи към легионите, които вече се трупаха при портала.

– Повече ли са от тях? Погледни, проклет да си!

Помръкналите очи се извърнаха и примижаха.

– Това, войник, са седем хиляди, може би осем. От другата страна колко са? Повече ли? По-малко ли? – Мъжът само извърна поглед и Апарал извади меча си. – Минал си през портала. Видял си. Прецени силата на врага!

Мъжът се ухили, очите му вече се бяха спрели на оръжието в ръката на Апарал.

– Давай.

– Не, не тебе, войник. – Махна с меча в жест, който обхвана още двайсетина ранени наоколо. – Ще убивам тях, един след друг, докато не ми отговориш.

– Не разбирате ли защо ви отказваме? Вие вече сте ни убили. Всички. Преживяването от тези рани няма да го промени. Вижте ме. Аз вече съм мъртъв. За вас. За целия свят. Сега вървете на майната си. Не, още по-добре – отнесете се от другата страна. Вижте сам…

Апарал не разбра откъде дойде гневът, но дивашката сила на удара му отнесе главата на войника и я отпрати във въздуха. Тя падна, подскочи и се удари в друг ранен, който само извърна глава, погледна я за миг и отново се взря в нищото.

Разтреперан и ужасен от това, което бе сторил, Апарал Фордж отстъпи назад.