САКАТИЯТ БОГ

Чу уморен смях, а след това:

– Едва ли са останали и хиляда, милорд. Свършили са.

Обърна се рязко и подири с поглед заговорилия. Пред него бе изкопът, пълен почти догоре с трупове.

– И мъртвите ли заговориха вече?

– Почти. Не разбирате, нали? Не ви го казваме, защото уважаваме врага си – те не са Тайст Андий. Хора са и се бият като демони.

Най-сетне го видя. Виждаше се само горната половина на тялото му, останалото бе заровено под труповете. Някой го беше взел за мъртъв. Някой бе сбъркал. Но после Апарал видя, че половината от черепа му я няма – мозъкът бе оголен.

– Легион Хуст…

– О, иска ви се да е така, нали? Но няма никакъв легион Хуст. Има един мъж. Един меч Хуст. Убиец на дракони и убиец на Хрътки, убиец на хиляда лиосани… един мъж. И когато най-сетне пробиете, дано да ви посече – вас соултейкън, вас, предателите. До последния.

„Ако беше тук, Кадагар Фант… ако беше тук, най-сетне щеше да проумееш какво направихме.“

Апарал се обърна и тръгна към портала. Щеше да пробие, да. Щеше да стъпи на онзи чужд бряг. И ако можеше, щеше да унищожи онзи самотен воин. „И тогава ще се свърши. Защото само това искам вече, това да свърши.“

Зърна отряд вестоносци, десетина бегачи, застанали до най-близкия легион, и им изрева:

– Вест до събратята ми! По-малко от хиляда останали на другата страна. И има само един мъж с меч Хуст. Уведомете господаря ни – моментът е сега!

„Край. Благословен да съм, край.“

Прибра в ножницата окървавения меч и впи поглед в портала.

– Там – прошепна. – Сега.

На средата на моста Нимандър спря и впери поглед в портите на цитаделата. Въздухът се изпълваше с дим и вече чуваше взривовете. Магията на драконите Елейнт вършеше онова, което можеше най-добре. „Унищожава всичко по пътя си.“

Завръщането на Тайст Андий не трябваше да е такова. В пламъци и унищожение. Беше усетил как се откъснаха от него събратята му. Бяха се превъплътили над Външните блата: бяха полетели редом със Силана. За да почетат точно нея. Тя вече бе от кралската фамилия, или така бе пожелал Нимандър – „поредната глупава заблуда. В драконовата си форма тя бе любовница на баща ми – ала това бе много отдавна.“ Но Аномандър Рейк бе овладял жаждата да пробуди у себе си кръвта на Елейнт. Дори когато бе видял разрушаването на Лунния къс не й се беше предал.

Нимандър не можеше да си представи волята, опълчила се на такъв… дар. Над Пейл Аномандър можеше да е убил Тайсхрен – Корлат поне го беше казала. Можел беше да полети надолу от Лунния къс със Силана до него и да донесе огън и опустошение на малазанците. Внезапно изсипване на ужас от небесата, разпръсване на врага, разбиване на строената срещу него съпротива.

Ала бе изчакал, а когато най-сетне се бе въплътил в драконовия си облик, беше за да спаси града…

– Щеше да го направи за Пейл, ако не беше измяната – така каза.

– Но, Корлат, само маговете измениха на клетвата си. Не и хората на града.

А тя кимна и погледна двамата си спътници. Празек Гул, някогашния оръженосец на Орфантал. И Датенар Фандорис, изоставена рожба на Висша принцеса, а след това, много по-късно, Старша на убийците на самата Корлат. Тримата, единственото останало от кадъра на баща му от дракони соултейкън.

Празек каза:

– Все едно, Пейл щеше да го сполети ужасно унищожение. Ако Аномандър Рейк се бе въплътил в дракон, Тайсхрен нямаше да има избор, освен да обърне пълната си мощ срещу него. Докато двамата приключат, целият Пейл щеше да е в пепелища. Но господарят ни се спусна в града и се справи с онези магьосници един по един. Тъй че всъщност спаси Пейл.

– Въпреки че не можа да предвиди отмъщението на морантите над гражданите на Пейл – вметна Датенар.

– Малазанците можеше да спрат това – възрази Празек.

И тримата кимнаха.

Нимандър примига, пое си дълбоко дъх и потисна глождещия го вътрешен глад – да се въплъти, да се издигне високо и да се присъедини към Бурята. Продължи по моста и към двореца.

От сенките при входа излезе Апсал’ара и прегради пътя му.

– Лорд Нимандър, на трона има жена Тайст Андий.

– Така ми каза Корлат. Обвързала е Силана – трябва да я убедя…