САКАТИЯТ БОГ

Драконът се натресе отново в Светлопада и този път едното му крило се прекърши. Съществото се сгърчи, люшна се с главата напред и се свлече на земята.

Йедан Дериг – вече на кървава пихтия – бе отхвърлен настрани. Падна и не помръдна. Мечът Хуст до него виеше от гняв.

Преминаването през леса на тримата последни соултейкън на Рейк – Корлат, Празек Гул и Датенар Фандорис – бе също толкова трудно, колкото да се бориш с насрещно течение. Силана бе сред най-древните от всички живи Елейнт. Волята й ги разкъсваше, събаряше ги отново и отново на колене. Силана ги зовеше по име, стремеше се да ги привлече към себе си. Все пак успяваха да устоят, но Корлат знаеше, че превъплъщаването им в драконов облик само ще влоши нещата, хаосът щеше да избуи в душите им като най-смъртоносното цвете. В същото време знаеше, че на Първия бряг има соултейкън. Усещаше ги. А какво можеха да направят шейките срещу такива същества?

Единствено да умрат.

Соултейкън на Лиосан щяха да могат да устоят на Силана – поне временно, – а може би щяха да са в състояние и да я надвият, ако собствената им Буря, щом изригнеше над този свят, се окажеше достатъчно силна. А тя се боеше, че ще се окаже така. „Това не е вкусът на един или двама соултейкън. Не… богове, колко са?“

– Корлат! – изпъшка Датенар.

– Знам. Но нямаме избор, нали?

Празек зад нея плю и рече:

– По-добре да умрем в Карканас, отколкото другаде.

Корлат беше съгласна с това.

Стигнаха на хребета и видяха ожесточената битка при раната в Светлопада. Войниците на Лиосан, които се изливаха от пролома, многократно надвишаваха защитниците по брой. Видяха как един мъж се срази с издигащ се във въздуха дракон. Видяха как двама воини Лиосан се превъплътиха, за да се присъединят към крилатия си събрат.

Не се поколебаха. Тъмнината разцъфна, изригна като черен дим под вода и три черни дракона се издигнаха над брега.

Докато се приближаваха, още осем Лиосан се превъплътиха и небето се изпълни с рева на дракони.

Ян Товис се повлече над труповете към ужасяващо безжизненото тяло на брат си. Двете вещици извличаха последните капки сила от нея – усещаше всяка магическа вълна, която хвърляха по драконите от двете страни, чуваше как соултейкън пищят от болка и гняв. И знаеше, че не е достатъчно.

Но й отнемаха този последен акт – този път на любов и на скръб – и безчестието на това виеше в сърцето й.

Около нея се сражаваха войници, мъчеха се да защитят падналата си кралица. Тела падаха от двете й страни. Лиосан като че ли вече бяха навсякъде – редиците на шейките и ледериите се бяха огънали, ротите се разпадаха, притискани от всички страни.

А той все още изглеждаше на хиляда левги далече.

Изригна драконова магия. Морето от тела под нея се надигна и после пропадна с барабанен грохот. И Ян Товис изведнъж усети отсъствие. „Скуиш. Мъртва е.“

Струйка сила се върна в нея и тя продължи да се тътри напред.

Костите й се разтърсиха от някакъв далечен звук… или беше вътре в нея? „Да, вътре, и все пак… далечен. Далечен като надежда. И това е бряг, до който никога няма да стигна.“ Разтърси я цялата. Разтърси дори труповете под нея и тези отстрани.

Само двама вече стояха до нея. Двама от нейните, последните, които продължаваха да се бият.

Не беше нужно да погледне, за да разбере кои са. Любовта, изпълнила цялата празнота вътре в нея, вече можеше да ги побере, като ухания. Бревити, която си въобразяваше, че приятелката й Пити все още е с нея, че все още се бори за достойнството, което винаги бяха търсили, което някога си бяха мислили, че могат да намерят с измама и лъжа. Шарл – милата, младата, древната Шарл, която изобщо не знаеше как да се бие, която знаеше само, че не е успяла да спаси братята си и че няма повече да се провали.

Има всякакви видове любов. И тя с почуда осъзна, че вече ги познава всичките.

Пред нея, само на пет крачки, пет прости крачки, ако можеше да върви, лежеше тялото на брат й.

Нов трус.

„Пули. Съжалявам.“

„Нищо красиво няма в това да умреш млад, освен ако вече не си бил стар.“

Вече нямаше вещици, които да отнемат силата й. Надигна се на ръце и колене и продължи към Йедан. Щом стигна, видя, че едната му ръка помръдва.

Коленичи до него и се взря в лицето му: единственото, което не беше смачкано до неузнаваемост. Видя, че устните му се движат, и се наведе към тях.

– Любими братко – прошепна. – Аз съм, Ян.

– Виждам го – отвърна той шепнешком.

– Какво виждаш?

– Виждам го. Ян. Там е, точно пред мен. – Разкъсаните му устни се усмихнаха.

– Йедан?

– Най-после – въздъхна той. – Най-после съм… у дома.

Кралицата им и тялото на принца им вече бяха остров над море, а последните от тях се бяха сбрали наоколо, за да удържат вечно свиващия се бряг. А над всичко това три черни дракона се сражаваха с десет бели, а после останаха само два срещу десет.

Обкръжили острова и неговия бряг, лиосаните връхлитаха на вълни от стомана и гняв. Бяха гладът на океана и този глад бе вечен и неутолим.

Но земята трепереше. Тресеше се. И източникът на този постоянен барабанен тътен се приближаваше.