САКАТИЯТ БОГ

Чу зад себе си тихо мърморене. Думите „всички свършваме някъде“ се понесоха на вълна, задържаха се, а войниците бавно се заизправяха и надигнаха оръжията.

Щом думите се понесоха по извитата линия на чакащите войници и най-сетне стигнаха до Ян Товис, Шарл видя как тя потръпна, а след това се обърна, за да погледне хората си, видя ги как се изправят, приготвят се за бой, видя израженията на състарените им в битката лица.

И тогава кралицата отстъпи назад, в празното. Една крачка, после още една – и изведнъж очите на всички се приковаха в нея. Светлопадът се изливаше зад нея. Можеше да е красива гледка, гледка на възхита и почуда. Но все едно бе престанал да съществува за Ян Товис, докато оглеждаше лицата им, докато впиваше очи в последните хиляда поданици на своето владение.

И тогава, пред очите и на родния си брат, кралицата коленичи. Не на Първия бряг – не пред този ужас, – а пред своя народ.

В кипящата рана на осем крачки зад нея изригна редица от върхове на копия и проряза въздуха. А след това през тъмното петно настъпиха воини в пълна броня.

– Проклятие – измърмори Бревити. – Това е тежка пехота.

Ян Товис се изправи и се обърна с лице срещу древния си враг. За миг сякаш бе оглушала за войниците си, които викаха да се върне при бойната линия. За миг Шарл си помисли, че може просто да тръгне напред, за да ги срещне, и видя как флангът отзад настръхна, сякаш готови да се втурнат напред към нея – един последен, самоубийствен настъп. За да умрат до кралицата си. И, о, как копнееше Шарл да тръгне с тях.

И тогава Ян Товис обърна гръб на врага и се върна при бойците си.

Първият ред на Лиосан излезе от раната, последва го друг. Крещяха нещо тези лиосани, крещяха победоносно, една-единствена дума, но Шарл не можа да я различи.

Гласът на Йедан Дериг прокънтя над виковете им:

– Всички редици! Пет крачки напред!

И ето, четири реда зад първата линия на лиосаните, ядро офицери, самотна фигура сред тях размаха меча си като да посече своите… и те натиснаха от всички страни. А там, отдясно, друга гмеж от воини се отдръпна, за да отвори пространство… и ето там, отляво, същото. Шарл зяпна, не можеше да разбере какво правят…

И изведнъж трите групи воини се стопиха в ослепително бяла светлина… и светлината лумна, а вътре в тази светлина огромни, смътни люспести очертания се сляха в едно. Блясък на огнени очи. Крила заплющяха като платна на бойна галера.

И драконът в центъра се извиси във въздуха.

„Всички свършваме някъде.“

„Всички свършваме тук.“

Щом централните редици се надигнаха, за да се сблъскат с предната линия на лиосаните, Йедан Дериг и сержант Келоуз до него натиснаха напред. Пет реда имаше между Йедан и въплъщаващия се дракон. Единственото му препятствие. Но това бяха елити, тежковъоръжени и безупречно дисциплинирани.

Видя другите двама соултейкън, по един от всяка страна, но за тях нищо не можеше да направи. Все още не.

Налетя срещу първата линия и мечът Хуст в ръцете му нададе вой. Оръжието бе пропито с драконова кръв. Пило беше дълбоко от червеното вино на кръвта на Хрътките. Окъпано беше в житейския край на хиляда войници на Лиосан. И сега се отърси от последните сдържащи го окови.

Толкова бързо сечеше, че Йедан едва успяваше да го задържи в ръцете си. Изпъшка и посече войника пред себе си – щита, меча, ризницата, плътта, диагонално през тялото, кръвта швирна от двете страни. Заден замах разпра гърдите на мъжа от едната му страна, след това – на този от другата. Йедан и войниците най-близо до него се врязаха в редиците на Лиосан като железен юмрук.

Мечът Хуст се въртеше вихрено, посичаше като мълния и плискаше кръв. Теглеше след себе си Йедан и той залиташе; понякога почти го надигаше във въздуха, виеше ликуващо и поваляше всичко, което дръзнеше да се озове на пътя му.

И изведнъж вече нямаше никого между него и соултейкън. Вълни нажежен до бяло огън се изливаха от бляскавите люспи, туловището на дракона се извиси и изпълни полезрението на Йедан Дериг.

„Проклятие. Не прецених. Ще излети. Сестро… съжалявам. Много закъснях.“

Главата се изпъна напред.

Той скочи.

Мечът потъна дълбоко в драконовата гръд. Съществото изрева от болка и крилете му забиха от двете му страни, разпръсквайки и лиосани, и шейки – и соултейкън се надигна във въздуха.

Увиснал на меча си, Йедан се изкатери до раменете на дракона. Вече бяха на двайсет разтега над гмежта на битката. Принцът на шейките изтръгна оръжието си и посече с две ръце по врата.

Съществото се люшна, наклони се силно и рухна в стената на Светлопада.

Сблъсъкът отекна като гръм.

Йедан Дериг се хлъзна през дясното рамо на дракона, между него и Светлопада.

Драконът изви врат и челюстите се спуснаха надолу да го погълнат.

Докато се затваряха, мечът Хуст изригна от върха на муцуната му. Крилете се блъснаха в стената от светлина, гигантското влечуго надигна отново глава и Йедан се изтръгна, все още стиснал меча в ръцете си.

Уловиха го ноктите на левия крак и огромната лапа се сви в конвулсия. От тялото, което стискаше, плисна кръв.