САКАТИЯТ БОГ

Мечът потрепери в ръката му. Войникът до него се олюля и се свлече, щитът му бе разцепен на две.

Задъхан, Спинок Дурав продължи напред. „Аномандър Рейк – гледаш ли това? Виждаш ли тези лица – всички тези лица зад мен?“

– Този път! Чужди се бият във ваше име! Чужди умират за вас! Вашата кауза – не е тяхната!

ТРЯС!

Сблъсъкът го тласна напред, прониза го целия като нещо свято.

– Деца на Майката Тъма, човешки същества умират във ваше име!

ТРЯС!

Самият въздух затрепери от удара. Порой вода – полепнала по високите клони, по иглички и листа – се изсипа на дъжд със съсък.

Спинок вече чуваше грохота на битката напред.

„Виждаш ли, Аномандър? Стари приятелю, виждаш ли?“

„Това е наша война.“

ТРЯС!

През стволовете блесна изливаща се светлина. Огромно, извисяващо се туловище, внезапен рев на дракон.

„Богове, не! Какво са направили?“

ТРЯС!

Аномандър Рейк влезе в тронната зала. Сандалат Друкорлат се взря в него, докато крачеше към трона.

Тътенът отвън се смеси с гласа му.

– Освободи Силана.

– Къде е мечът ти?

Синът на Тъмата спря и се намръщи. Ръката му забърса дръжката на оръжието, окачено на колана му.

– Не този – рече тя. – Убиецът на Драконъс. Покажи ми. Покажи ми неговия меч!

– Ваше величество…

– Престани! Този трон не е мой. Твой е. Не ми се подигравайте, милорд. Казаха, че сте го убили. Казаха, че сте го посекли.

– Не съм направил такова нещо, ваше величество.

Внезапна мисъл я порази.

– Къде е Орфантал? Ти го взе с теб. Къде е синът ми? Любимият ми син? Кажи ми!

Той се приближи. Изглеждаше толкова млад, толкова уязвим. И всичко това беше… грешно. „А, това е много по-рано. Той все още не е убил Консорта. Но тогава… аз коя съм?“

– Освободи Силана, Сандалат Друкорлат. Бурята трябва да се освободи – разрушението на Карканас ще направи смъртта на всички безсмислена.

– Безсмислена! Да! Това казвах през цялото време! Всичко е безсмислено! И го доказвам!

Той вече стоеше пред нея, очите му на нивото на нейните.

– Корлат…

Писък прекъсна следващите му думи. Сандалат се присви и едва тогава осъзна, че се е изтръгнал от гърлото й.

– Още не! Къде е Орфантал? Любимият ми син?

Видя нещо в лицето му: болка, която не можеше да прикрие. Изобщо не беше знаела, че е толкова… слаб. Толкова беззащитен. Усмихна се презрително.

– На колене, Аномандър, Сине на Тъмата. На колене пред тази Заложница!

И той наистина коленичи и внезапен смях изригна от гърлото й. Неверие. Стъписване. Радост.

– Провъзгласявам своя любим син за Рицар на Мрака – а теб низвергвам! Коленичил си! Сега… – Тя се наведе от трона: – Пълзи!

– Освободете Силана, ваше величество, иначе може да няма Рицар на Мрака.

– Защо не?

– Защото унищожаваш Карканас!

Тя изпъна пръст към него.

– Както и ти! Когато накара Майката Тъма да обърне лицето си! Но не разбираш ли? Мога да ви спася от всичко това! Мога първа да го направя! Е, сега кой е заложникът?

Той се изправи, а Сандалат се присви в трона. Беше прекалила – виждаше го в очите му. В треперещите му ръце. Сякаш му беше трудно да проговори.

– Просто ми кажи – прошепна Сандалат. – Истината. Къде е синът ми?

Този въпрос сякаш нанесе смъртоносна рана. Аномандър Рейк се олюля, падна пак на колене, едната му ръка се вкопчи в ръба на тронния подиум.

И тогава тя разбра. Беше спечелила.

Десет крачки назад.

В пространството, оставено при отдръпването им от пробива, телата образуваха настилка от стъпкана кървава плът, натрошени копия и прекършени мечове. Тук-там потръпваха крайници, протягаха се ръце, подритваха стъпала. Уста на оцапани с кръв лица се отваряха като дупки към Бездната, очи зяпваха от ужас, болка и гаснещо примирение.

Шарл – не бе успяла да опази братчетата си живи и не бе успяла да иде при тях до този момент – стоеше до капитан Бревити. Мечът й беше забит в труп под краката й и тя знаеше, че няма да може да го вдигне повече. Нищо не бе останало, нищо освен бушуващата болка в ставите й, в мускулите и гръбнака й. Жажда пълзеше към гърлото й и всеки отчаян дъх, който поемаше в дробовете си, бе изпълнен с вонята на мъртвите и издъхващите.

– Стегнете се, момчета и момичета – изръмжа Бревити. – Не знам колко са. Но бъдете сигурни: идват.

В този момент някой мина покрай тях – плещест и с тежка броня. Сержант Келоуз, последният от войниците на принца.

Провря се и застана вляво от Йедан Дериг, намести щита си и приготви тежкия си меч в другата си ръка. Незнайно защо появата му – така внушителна и самотна – смрази Шарл до дъното на душата й. Погледна наляво и видя Ян Товис. Стоеше твърдо, загледана напред, кралица, покрита с кръв… а колко от тази кръв беше на поданиците й? Но не, този въпрос вече бе маловажен. Без значение вече бе и това, че тя ги беше довела до този край.

– Всички свършваме някъде – прошепна Шарл.

Бревити я чу, погледна я, изплю кръв и отвърна:

– Това е истината, да. Единствената истина.

Шарл кимна и успя някак да вдигне меча си.

– Готова съм, капитане.

– Всички сме готови, войник.