САКАТИЯТ БОГ

– Тя е майката на Корлат, милорд. Някогашна заложница, а сега кралица на Трона на Дома Мрак. Но лудостта я е обзела. Може би ще се наложи да я убиете, милорд.

– Какво?! Къде е Спинок?

– Върна се при легионите ви. Има война на Първия бряг. Тайст Лиосан се опитват да нахлуят, а противниците им са малко.

– Има други Тайст Андий?

Тя поклати глава.

– Не. Шейки са.

„Шейки? Островът затвор – богове, не!“ Стоеше раздвоен и разколебан.

– Накарайте кралицата да се подчини, милорд – рече Апсал’ара. – Спинок ще поведе хората ви на бой. – След това се приближи и го погали по бузата. – Направи го, любов моя.

– Няма да посегна на кралицата на Висшия дом Мрак! Нима се връщаме само за да се пролее отново андийска кръв? – Поклати глава ужасен. – Не, не мога!

– Тогава я убеди да освободи Силана – Бурята ще е нужна. Да спасим Карканас. Да спасим шейките.

– Ела с мен.

– Не, Нимандър. Ще отида на Първия бряг. Ще се бия. Намери ме там.

Плъзна ръка зад главата му и го притегли към себе си. Целуна го силно, а след това го избута, подмина го и излезе на моста.

Грохотът на яростта на Силана се приближаваше.

Нимандър нахлу вътре.

Старите и малките оставаха на лагер до речния бряг, макар Спинок да знаеше, че скоро ще се наложи да се изтеглят в града. Ако Силана не можеше да бъде спряна. Погледна назад по пътя. Сякаш половината небе беше пламнало. Лесовете горяха, самата земя изригваше на фонтани от разтопена скала. Зърна тъмна фигура, зареяна високо сред пушеците.

Навлече тежките ръкавици, обърна се към воините си и видя, че очите на всички са приковани в него. Зад гърба му бе лесът, а отвъд него чакаше Първият бряг. Разбираха какво предстои. Не беше нужно да им казва нищо.

И все пак…

„Аномандър, стари приятелю. Седиш ли сега до майка си? Гледаш ли ни отгоре сега? Безпомощен ли си, безсилен да се пресегнеш, да усмириш свирепия гняв на Силана? Или вече ти е все едно?“

Изправи рамене и огледа лицата под шлемовете. А след това извади меча си. Засече погледа на капитан Айринд и му махна да излезе напред.

– Вдигни пред мен щита си, капитане, и стой здраво.

Мъжът леко присви очи, а след това зае позиция, вдигна щита между двамата и го подпря с рамо, извърнал глава настрани.

Спинок се извърна настрани, а след това замахна. Мечът изтрещя и капитанът се олюля. Трясъкът отекна в леса и ехото се изсипа като дъжд над бойците.

– Когато той изведе вас и предците ви от това място – заговори Спинок, извисил гласа си толкова, че да заехти – макар че пълна тишина бе завладяла околността и сякаш дори грохотът на Бурята не можеше да стигне до тях, – от пушеци, от огън и разруха, Майката Тъма бе извърнала очи. Пред вас, пред вашия господар Аномандър Рейк, нямаше… нищо.

Мечът му отново удари. Айринд отново се олюля, но устоя.

– Пригответе се за бой. Няма да се строим, когато излезем от леса. Няма време за това. Капитан Айринд, остани до мен.

Поведе ги през древния лес. Строят веднага се разпадна, заради дърветата, долчинките и гъсталаците. Въздухът бе натежал от влажна мъгла. Вода се стичаше от всеки ствол, от всеки клон и листо с тъмни жили.

Докато крачеше напред, повиши глас: знаеше, че ще го чуват, знаеше, че Майката Тъма му е дала това. „За своя народ. За този ден, за този най-отчаян ден.“

– Лорд Нимандър е отишъл в двореца. Опитва се да отклони Силана от пътя й. Каква полза да спечелим битката, ако губим войната? Ако не бе това, щеше да е тук. Щеше той да ви говори. Но не е. И… този път, този единствен път, това е добре – защото като мнозина от вас, аз бях роден

в този свят.

Айринд бе до него, готов за удара. Мечът изтрещя в щита и звукът отекна като железен вик.

– Лорд Аномандър Рейк ви отведе на друг свят. Бори се да ви даде цел – основание да живеете. И за мнозина в това той се провали. Но за тези, които сте тук – за вас, – той не се провали!

Замахна отново с меча и сблъсъкът разтърси ръката му.

– Поиска от вас да се сражавате във войни, които не бяха ваши. Поиска от вас да се преклоните на каузи, които не бяха ваши. Сто знамена, сто града – съюзници, които ви приемаха радушно, и съюзници, настръхнали враждебно. Съюзници, които ви благославяха, и съюзници, които се бояха от вас. И вашите събратя умираха, ох, как умираха – отдаваха живота си за каузи, които не бяха техни.

Мечът изтрещя отново и този път Айринд едва не се огъна под удара. Спинок чу накъсания му дъх.

– Всички бяха различни и всички бяха едни и същи. Но тази кауза – истинската кауза, която ви предложи – не се промени!

Ударът смъкна Айринд на колене.

Друг войник пристъпи на мястото му и приготви щита си. Звукът от настъпващите зад Спинок воини бе шепот – дихания, шумолене на броня, ботуши, търсещи здрава опора в листата.

– Вашият господар мислеше – всеки път – мислеше… за този момент.

Мечът отново блесна.

– Всеки път, всеки път. Каузата бе справедлива!

Тряс!

– Трябваше винаги да ви го напомня. За този ден!

Тряс!

– Днес Тайст Андий се бият за себе си!

И този път други оръжия отекнаха по ръбовете на щитове.

ТРЯС!

– За своя дом!

ТРЯС!

– За своя род!

ТРЯС!