САКАТИЯТ БОГ

Замаяният Нимандър се мъчеше да намери изход. Като че ли трябваше да се въплъти, и то скоро, а след това трябваше да се опита някак да се противопостави на волята на Силана. Трябваше да се бие с нея, да се опита да я убие. Но знаеше, че ще се провали. Тя щеше да прати срещу него своите братя и сестри, а ужасът от кръвта, която щеше да се пролее, бе твърде голям, за да го понесе.

Сандалат Друкорлат седеше на трона и мърмореше нещо. „Мога да я убия. В края на краищата не съм ли оцапал вече достатъчно ръцете си с кръв на Тайст Андий? А след това, ако по някое чудо се наложим тук, какво пък, някой узурпатор би могъл да вземе този трон. Това също е правено преди.“

„И новото кралство Карканас ще се роди сред пепелища и убийства. Да, бих могъл да направя това. Но виж я, Нимандър – тя дори не те помни. В лудостта й аз съм моят баща. Сандалат, наистина ли не помниш? Уидал и аз – ние те излъгахме. Ужасна злополука, убийство, което така и не съществува.“

„Отново ли трябва да те излъжа?“

„Не, не мога.“

Имаше призраци в този дворец. В същата тази зала. Никога не бе усещал така осезаемо присъствието им, сякаш безброй векове се бяха съживили точно в този момент. Сякаш всички паднали се бяха завърнали, за да видят края на всеки блян.

– Апсал’ара – прошепна той. – Имам нужда от теб.

Отвърна му шепот:

– Не от нея се нуждаеш.

Сандалат погледна отгоре падналия в краката й Аномандър Рейк, усмихна се и бавно извади камата си. „Но той няма меча. Не е направил онова, което се закле да направи. Как мога да го убия сега?“

„Погледни го обаче! Това… същество. Срещу могъщия Драконъс? Невъзможно. Подозирах го, още на острова. Онзи счупен прозорец, тялото, лежащо на камъните. Колко малко бяха следовниците му тогава, колко жалко беше безсилието му.“

Нов глас проговори:

– Ако не освободиш Силана, Орфантал ще умре.

Сандалат вдигна глава. Там, където допреди миг бе Аномандър – в онзи дързък, измамен миг на гневна закана – пред нея стоеше призрак. Жена, млада, и тя я познаваше… „не, не я познавам. Няма да я позная. Отказвам. Как може мислите ми да призовават призраци?“

„Силана? Кой говореше за нея? Аз ли бях?“

Изръмжа на застаналия пред нея призрак:

– Не те познавам.

Призракът отвърна с усмивка:

– О, познаваш ме. Познаваш ме много добре, доколкото помня. Аз съм Фаед. Брат ми… – и тя посочи Аномандър в краката си – е толкова доблестен, че би предпочел да срещне края си, тук и сега, вместо да те нарани още. И никога не ще те заплаши с онова, което бездруго не може да причини – каквато и да е цената – на своя народ, на онези обречени човешки същества на Първия бряг.

– Искам само сина си – прошепна Сандалат. – Той го взе и си го искам!

– Това не е Аномандър Рейк – заяви Фаед. – Това е синът му. Как може да не го помниш, Сандалат Друкорлат? На островите, отвъд морския простор – ти ни прие все едно, че бяхме децата ти. Сега Нимандър е тук, моли те да освободиш Силана – да спреш унищожението на Карканас.

Сандалат се изсмя презрително.

– Мога да надуша лъжите – изпълнили са тази зала. Десет хиляди лъжи изградиха този замък, камък по камък. Помниш ли какво каза Галан? „В корените на всяка велика империя ще намериш десет хиляди лъжи.“ Но тогава не беше сляп, нали? Изобщо не ти повярвах, Фаед.

– Но повярва на Нимандър.

Тя примига. „Нимандър?“

– Права си. Той не лъже. Какъв проклет глупак, също като баща си, и виж докъде ни доведе това.

– Твоят син Орфантал ще умре, Сандалат Друкорлат, ако не освободиш Силана.

– Орфантал! Доведи го при мен!

– Веднага след като отстъпиш трона и цялата власт, която ти дава той. След като освободиш Силана от волята си.

Тя облиза устни. Взря се в странно безизразните очи на призрака. „Помня тези очи, разбирането в тях. Съзнанието, че знам истината й. Фаед. Користната. Безскрупулната.“

– Ти си лъжкинята сред нас!

Фаед кривна глава и се усмихна.

– Никога не съм те харесвала, вярно. Но никога не съм те лъгала. Е, искаш ли да видиш сина си, или не? Това предлагам.

Тя се взря в призрака, а след това – надолу към Аноман… не, Нимандър.

– Никога не си ме лъгал, Нимандър. Вярно ли казва сестра ти?

– Не питай него! – сопна се Фаед. – Преговаряме ти и аз. Сандалат, точно ти от всички би трябвало да разбираш какво става тук. Знаеш как е със заложниците.

– Орфантал не е заложник!

– Събитията промениха нещата – тук има нови сили.

– Това не е честно!

Смехът на Фаед я прониза като нож.

– Заложницата хленчи колко е нечестно всичко.

– Недей.

– О, милост ли трябва да проявя?

– Престани!

– Добре – каза Фаед. – Ще ти дам този… дар. Оттегли се в килията в кулата, Сандалат. Знаеш я. Заключи вратата отвътре, за да не може никой друг да влезе. Остани там. Изчакай сина си. А когато дойде, е, тогава можеш да отключиш вратата. За да го вземеш в прегръдката си.

„Стаята ми. Моята мила, съвършена стая. Ако изчакам там. Ако се скрия там, всичко ще е добре.“ Сълзи потекоха по лицето на Сандалат.

– Да – прошепна тя. – Моят син.

– Ще отстъпиш ли трона? – попита Фаед. – Трябва да стане сега. Щом го направиш, можеш да идеш в стаята си, Сандалат. Там ще си в безопасност и ще го чакаш.