САКАТИЯТ БОГ

– Да идем да видим този проход. – Паран смуши коня си и се обърна към Маток, който препусна до него. – Е?

– Какво „е“? – изръмжа воинът.

– Физиономията ти едва ли може да мине за щастлива.

– Остро око имате, Върховен юмрук.

– Та какъв е проблемът?

– Има само един проблем, сър, и дано да го решим.

– Винаги ли си толкова жаден за бой, Маток?

– Остро око, тъпа глава.

Паран се ухили.

– Е, никой не е съвършен, нали?

– Вече го разбирам, Върховен юмрук.

– Можеше да ни стане свестен капитан – подхвърли Калам, докато крачеше с Бързия Бен. Гледаха как Паран, съпровождан от конници от Седемте града, препусна към подножието на суровия планински хребет. Убиецът придърпа плътно наметалото си на широките си рамене. – Лошо, че дойде при нас твърде късно.

– Нима? – учуди се магьосникът. – Ако беше дошъл преди Пейл, щеше да е долу в тунелите, когато се срутиха.

– Може би.

– Защо вървиш с мен, Калам? Къде е Майнала?

В отговор убиецът само изръмжа тихо.

– Е, всъщност е добре, че си тук – каза Бързия Бен. – Трябва да обсъдим следващите си ходове.

– Какви ходове бе?! Тук сме, за да избием Форкрул Ассаил. Няма други ходове, за които да говорим, а тия не си струва да обсъждаме.

– Виж сега, онази, последната Чиста, едва не ме уби.

– Глупости.

– Може и да си прав. Обаче болеше. Много.

– Стискай зъби, магьосник. Отново водим истинска война. В стария стил. Гадна магия, гуша за гуша. Не ми казвай, че си забравил как се прави.

– Не съм. Но… къде е Фидлър? Хедж? Малът, Тротс, Уискиджак? Къде са ония, които трябва да ни пазят гърба? Паран ни праща във вражеския лагер, Калам. Ако нагазим в сериозна беда, свършено е с нас.

– Тогава го нагласи така, че да можем да се измъкнем, ако се наложи.

– Лесно ти е да го кажеш.

Калам въздъхна и се почеса по четината на брадичката.

– Нещо се случи, Бързак, още в град Малаз. В Твърдината на Мок. В онази проклета зала с Ласийн и адюнктата. Е, веднага след това. Тавори и аз… помоли ме да избера. Ласийн вече ми бе предложила каквото исках, до голяма степен. Само за да се разкарам.

Бързия Бен го гледаше с присвити очи.

– Всичко ли?

– Всичко.

– Да бутнеш Топър от клончето?

– Аха. Даваше ми Нокътя, макар да имах чувството, че всичко е дълбоко прогнило, още тогава – и по-късно същата нощ открих, че си е самата истина.

– Значи нещо е било отчаяло императрицата.

– Да.

– Добре. И… какво ти предложи Тавори в замяна?

Калам поклати глава.

– Проклет да съм, ако знам… Мислил съм за това. Много. Просто в погледа… Не знам. Нужда може би. Знаеше, че Ласийн ще се опита да я убие на връщане към корабите. Всички го знаехме.

– Поискала е помощта ти – толкова ли е изненадващо? Кой иска да умре?

– Не е толкова просто. Бързак, тя искаше аз да умра вместо нея. Това искаше.

– Също толкова отчаяна като Ласийн значи. Двете са ти казали да избереш между две огледални отражения. Кое беше истинското? Кое си заслужаваше да му служиш? Все още не си обяснил как го направи Тавори.

– Направи го така, както, изглежда, кара всички ни да правим каквото й е нужно.

– Е, това е единствената загадка, на която никой не може да отговори, нали? Но също като тебе я следваме. Калам, ще ми се да те бях видял онази нощ в Малаз. Сигурно си бил въплъщение на ужаса. Значи, като всички нас, й даде всичко, което имаше. Как го прави Тавори това?

– Просто ти казва – отвърна Калам.

– И толкова? – изсумтя Бързия Бен.

– Да. Никакви предложения – никакви богатства, титли, нищо, което някой от нас би приел като отплащане или награда. Не, просто те гледа право в очите и ти го казва.

– Тръпки ме полазиха чак, Калам, а дори не знам защо.

– Не знаеш ли? Хайде пак глупости.

– Добре де, не е молба, нали? И не е свалка. Тя никога не би посегнала да открехне онази врата. Никакво пърхане с клепачи, никакви съблазнителни погледи…

Калам се изсмя гърлено, като си го представи, но бързо се овладя.

– Тя просто ти казва и нещо в главата ти ти казва, че това, което прави, е редно – и че това е единствената причина, която има тя, за да живее. Помоли ме да умра, като я защитавам – след като знаеше, че дори не я харесвам. Бързак, до края на живота си никога няма да го забравя това.

– И не можеш да проумееш какво се е случило, така ли?

Убиецът кимна.

– Да. Изведнъж… все едно някой е оголил душата ти и ето я – гола, трепереща, невероятно уязвима – и тя може да я хване, да я стисне здраво, докато от нея не прокапе кръв. Може дори да я убие. Но не го прави – нищо такова не направи тогава, Бързак. Просто те гледа и ти казва.

– Можеш вече да спреш – промърмори магьосникът. – Това, за което говориш, не се случва почти никога между двама души. Може би точно това искаме всички, но, Калам, почти никога не се случва.

– В предложението на Ласийн нямаше никакво уважение – каза убиецът. – Беше си чист подкуп, посягащ към най-лошото в мен. Но Тавори…

– Никакво уважение. Вече разбирам, Кал. Разбирам.

– Бързак?

– Какво?

– Тя жива ли е? Мислиш ли… Тавори жива ли е още?

Бързия Бен изрита някакво камъче.

– Дори брат й не може да отговори на това. Просто не знам.

– Но ти… ти нали…