САКАТИЯТ БОГ

– Дали имам вяра? Това ли питаш? – Размаха ръце. – Огледай се, Калам. Цялата тази проклета армия се крепи единствено на вяра! Трябва просто да продължим с нея, нали?

– Да те попитам тогава друго – изръмжа Калам. – Може ли Паран да успее в това сам? Ако се наложи?

Бързия Бен се намръщи и рече тихо:

– Я ми кажи… Правило ли ти е впечатление?

– Кое?

– Просто… когато Паран върви из лагера. Или язди. Чуваш ли войниците – как му подвикват, докато минава? Шегите, смехът и така нататък. Те са тук, защото да го следват е това, от което имат нужда, това, което искат. Воинството загуби Дужек Едноръкия – и това трябваше да ги е довършило, но не е, нали? И сега капитанът води цялата армия. Според теб Тавори просто казва, защото има нужда от нещо. Но брат й – той не казва нищо, той очаква.

Калам кимна замислено.

– Прав си, Бързак. Но все пак… – Погледна рязко магьосника. – Сенкотрон те изпрати тук, нали?

Бързия Бен сви устни.

– Императорът и неговото дърпане на всички стари нишки… Честно, изумен съм, че все още може да го прави това, знаеш ли? Що за възли ни е затегнал, между другото? Богове на бездната!

– Вярваш ли му?

– На Сенкотрон? Ти луд ли си?

Убиецът замълча. После тръсна глава и рече:

– Е, това е. Калам приключи с въпросите си – ти, магьосник, ще ми пазиш гърба, а аз ще пазя твоя. Хайде да ходим да трепем Форкрул Ассаил. Много.

– Крайно време беше да се върнеш към обичайната си безмозъчна същност. Значи виж сега: там горе ще има лагер, където са събрани всички офицери. Много зад окопите. Разводнени, Чисти и така нататък. Трябва да намерим Чистите – оправяме ги и останалото би трябвало да е лесно.

– Хубаво. Та какво беше онова, да не вадя ножа си Отатарал? Защо трябва да е проблем?

Бързия Бен го изгледа, после попита:

– Как се прави Отатарал?

– Представа нямам.

– Разбира се, че нямаш! – сопна се магьосникът. – Прави се, като излееш толкова магия на едно място в едно и също време, колкото е възможно, и ако имаш късмет, се преминава праг – огнена буря, която изгаря всичко и прави…

– Отатарал.

– Ще спреш ли да ме прекъсваш? Искам да кажа, какво става, когато десет хиляди дракона и няколкостотин Древни богове решат да се съберат и да правят едно и също?

– Остров Отатарал? Край Седемте града? Нищо чудно, че има толкова много…

– Млъкни! Не. Не остров Отатарал – той е някакъв тъп боклук някъде отпреди милион години. Не. Това, което получаваш, Калам, е дракон Отатарал.

– Гуглата да ме вземе… чакай, не ми казвай, че са направили това!

– Добре, няма. Но нямам предвид това, Калам.

– А какво имаш предвид?

– Че драконът е на свобода и се е запътил насам – и, най-важното, че може да надуши Отатарал. Тъй че всеки път, когато го използваш… Оу!

Калам го беше стиснал за гърлото. Придърпа го към себе си и зашепна, докато очите на Бързия Бен се издуваха и лицето му потъмняваше:

– Хедж беше прав за тебе. Ти си побъркан и още по-лошо, мислиш, че това е смешно! – Немощните ръце на Бързия Бен се впиха в китките му. Калам изръмжа и го блъсна настрана.

Магьосникът залитна, падна на колене и се закашля.

Трима войници притичаха към тях, но Калам вдигна ръка да ги спре.

– Върнете се в строя. Ще живее, а и да го сритам, ще е само да му набия малко ум в главата. – Видя физиономиите им и изсумтя: – Да, той е Висшият маг. Точно това ми е идеята. Хайде, изчезвайте.

Войниците се разкараха.

Калам се обърна и изгледа с яд Бързия Бен.

– Хедж винаги си пазеше една острилка, знаеш ли. Беше нарисувал лицето ти на нея. Казваше, ако вземеш, че го убиеш с някой от тъпите си планове, с последния си дъх щял да ти я натика в гъза. Знаеш ли, мислех, че е малко крайно. Но вече не.

„Брат ми не е могъл да замисли това. Да види толкова много от работата си… разнищена. Разбираше необходимостта от равновесие, но също тъй разбираше чудото на самия живот. Не, не може да е мислил, че ще се случи това.“ Силхас Руин погледна Тюлас Остригания, който стоеше на ръба на стръмния бряг. „Спасението от смъртта изобщо не е спасение.“

– Щяхме ли да го направим? – попита.

Главата на немрящия воин леко се извърна.

– Бяхме млади. Всичко беше възможно.

– Тогава… един от нас щеше да е коленичил пред тялото на другия и да плаче.

– Вероятно.

– Но сега… Тюлас, изглежда, ще паднем един до друг и няма да има никой, който да коленичи до телата ни, никой, който да плаче за нас.

– Хрътките ми се скитат… усещам ги. Ловят натрапници, сънуват гонитбата. Скитат из натрошените късове на Куралд Емурлан.

Силхас Руин не каза нищо, зачуден накъде са се отнесли мислите на приятеля му.

Въздишката на Тюлас Остригания излезе на дълъг сух хрип.

– Знаеш ли за какво най-много завиждам на моите Хрътки? За свободата им. Нищо сложно в живота им. Никакъв… труден избор.

Силхас кимна и извърна поглед.

– А сега сме изправени точно пред такъв, нали?

– Елейнт ще бъдат тласнати до безумна ярост. Цялото им същество ще бъде погълнато от необходимостта да убият Коурабас – не го ли усещаш в собствената си кръв, Силхас?

„Усещам го.“

Тюлас продължи: