САКАТИЯТ БОГ

– Сър, разположението на вражеските сили не зависи от мен. Дойдох тук, за да споделя подозрението си, че със Сивите шлемове ще влезе в бой легионът Евъртайн – сблъсък на тежка пехота. Но ние ще ги надвием. Тъй че, сър, гилките, сафиите и други помощни сили оставяме на вашите колансийци. В добавка към ледериите, разбира се.

– Някакви други заплахи, които още не сте споменали, братко?

– Сър, вие многократно надвишавате по численост нападателите. Очаквам да приключим бързо с тях.

– А това разочарова ли ви, Щит-наковалня?

Танакалаян отново избърса потта, избила на горната му устна.

– Стига да не се опитвате да използвате гласа си, сър, за да поискате да се предадат, ще се радваме на всичката кръв, която ще се пролее днес.

– Разбира се. Клането е това, което жадувате, нали? Може би ще ви го дам. Може би не.

Погледът на Щит-наковалня пробяга за миг настрани, после той наведе глава.

– Както желаете, сър.

– Върнете се при войниците си – каза Усърдие. – И дръжте под око дестраянта си. Тя не е това, което иска да повярваме, че е.

Танакалаян кимна, без да вдига глава, и тръгна.

„Глупак“, помисли Усърдие, докато гледаше след него.

Разводнен Хестанд изтропа на платформата и отдаде чест.

– Благословен Чист, съгледвачите донасят, че врагът настъпва – скоро ще прехвърлят билото и ще се появят.

– Добре.

– Сър… те не са достатъчно.

– Несъмнено.

Хестанд като че ли премълча нещо, така че Усърдие се извърна и го погледна.

– Съображенията ви?

– Сър, със сигурност техните съгледвачи са преценили броя ни и качеството на отбраната ни. Освен ако не държат някакъв скрит нож или оръжие, не могат да се надяват да ни надвият. Сър…

– Продължете.

– Висшите Разводнени сред нас са усетили внезапното отсъствие на брат Спокойствие, далече на северозапад. Явно силите, които излязоха от цитаделата, в момента настъпват и – по някакъв начин – доказват, че са силни дори срещу най-могъщите Чисти.

– Хестанд.

– Сър.

– Този ден не е подходящ за опасения, породени от далечни събития, колкото и обезпокоителни да са те.

– Сър, мисълта ми е… може би врагът, който сега се строява пред нас, притежава подобна ефикасност по отношение на Форкрул Ассаил.

След дълга пауза Усърдие кимна.

– Добре казано. Оценявам настойчивостта ви по този въпрос. Предупреждението ви е благоразумно. Както отбелязахте, врагът пред нас не може да се надява да надвие, нито може да са толкова слепи, че да не видят суровата истина, която ги чака. Което повдига въпроса: каква тайна притежават?

– Сър, какво можем да направим?

– Ще изчакаме и ще видим, Хестанд. – Усърдие отново се обърна към долината и погледът му проследи пътеките, водещи към централния редут и вълчите знамена на перишите. – Може би трябваше да принудя Щит-наковалня. Той таи нещо – вече го разбирам. Това, което взех за нерви преди сражение – може да съм го изтълкувал погрешно.

– Да върна ли командира на перишите, сър? Или може би да пратим долу отделение да го арестува?

Усърдие поклати глава.

– И да предизвикаме бунт сред бойците, които държат центъра? Не. Мисля, че трябва лично да се заема с тази задача.

– Сър… има ли време за това?

И Хестанд посочи на юг.

Врагът излизаше в плътна линия по билото.

– Има време – каза Усърдие. – Изчакай ме тук, Хестанд. Няма да се бавя.

Беше се качила на Шпила и стоеше с гръб към олтара и Сърцето на него, загледана към залива. Флотата закотвени кораби на Периш подскачаше като парчета дърво в казан с вряща вода и пред очите й три мачти се пречупиха. Бялата пяна на вълните плискаше високо във въздуха.

Сестра Благоговение усети, че трепери. „Има нещо там долу, в дълбините на залива. Нещо, което набира гняв.“

„Чужди са дошли сред нас.“

Обърна се рязко към сушата и очите й пробягаха по внушителните защитни съоръжения, струпани на подстъпа към тесния провлак. Двайсет хиляди елитна колансийска тежка пехота: пиките им образуваха плътни пояси гора, плъзнали на ивици надолу по терасирания склон. Хиляда и петстотин катапулта, вдигнати на укрепленията, разпръснати между линиите на окопите, всеки способен да хвърли двайсет тежки метални стрели в един залп, с време за презареждане по-малко от четирийсет изтупвания на сърцето. Огънят надолу в гърлото на подстъпа гарантираше пълно унищожение, ако нападателят се опита да подходи към най-долните укрепления.

В устата й имаше горчив вкус на метал. Костите я боляха въпреки полъха горещ сернист въздух, изригващ от цепнатините в камъка от всички страни. „Уплашена съм. Дали да се пресегна към брат Усърдие? Дали да се възползвам от всички тези неведоми ужаси? Но какъв враг мога да му покажа? Бурен залив… онази смътна пелена от мъгла или прах на юг? Тези неща са нищо. Той се подготвя за битка. Умът му е съсредоточен върху реални проблеми – не бива да го разсейвам с бъбривото въображение на една стара жена!“