Влакът трака през цялата сънена нощ чак докато зората се разпукна като розова пъпка. Гледах и слушах буквално рамо до рамо с хората от по-малките градчета и селца. И през тези четиринайсет часа натясно, през които почти никой не промълви нито дума в претъпкания третокласен вагон, аз научих повече, общувайки безмълвно, отколкото бих могъл да науча за цял месец пътуване в първа класа.
По време на това първо излизане извън града никое откритие не ме зарадва толкова, колкото пълният превод на прочутото индийско въртене на главата. Седмиците, прекарани в Бомбай с Прабакер, ме бяха научили, че клатенето или въртенето на главата насам-натам, най-характерният индийски жест, е равносилен на кимването с глава и означава „
Повечето от качващите се поздравяваха седящите и правостоящите с леко завъртане на главата. Жестът винаги предизвикваше ответно врътване на главата у поне един, а понякога и у няколко пътници. Наблюдавах това гара след гара и знаех, че с това въртене на главата качилите се не казват „
Трогнат от възхищение и немалка завист пред този чудесен жест, реших лично да го изпробвам. Влакът спря на една селска гаричка и един непознат се присъедини към групата във вагона. Когато очите ни се срещнаха, за пръв път, аз леко врътнах глава и се усмихнах. Резултатът бе смайващ. Мъжът грейна в усмивка — широка и ослепителна почти колкото на Прабакер — и така усърдно завъртя глава в отговор, че отначало леко се стреснах. Към края на пътуването обаче вече се бях упражнявал достатъчно и изпълнявах движението също толкова непринудено, колкото и останалите във вагона, предавайки дружелюбното послание. Това беше първият истински индийски жест от всички онези, които тялото ми научи през дългите години, последвали това пътуване сред тълпа от сърца.
Слязохме в Джалгаон, районен център с широки, шумни и многолюдни търговски улици. Бе девет часът и сутрешната суматоха беше в разгара си — навсякъде гърмеше и трещеше. Когато слязохме на гарата, от влака разтоварваха различни суровини — желязо, стъкло, дърво, платове и пластмаса. Какви ли не продукти — от грънци и дрехи до ръчно тъкани татамита, пристигаха на гарата, за да ги развозят по градовете.
Ароматът на прясна, силно пикантна храна погъделичка апетита ми, но Прабакер ме повлече към автогарата. Тя представляваше голямо открито неасфалтирано пространство с паркирани десетки автобуси, пътуващи на дълги разстояния. Половин час обикаляхме от автобус на автобус, помъкнали обемистия си багаж. Не можех да разчета надписите на хинди и марати отпред и отстрани. Прабакер можеше, но въпреки това смяташе за необходимо да разпита всички шофьори закъде пътуват.
— Не пише ли на предното стъкло на всеки автобус къде отива? — сопнах се аз, раздразнен от неговото протакане.
— Да, Лин. Ето, на този пише Аурангабад, на този — Аджанта, на този — Чалисгао, а на този…
— Да, да. Но защо тогава е нужно да разпитваме всички шофьори тук закъде пътуват?
— О! — възкликна той, искрено изненадан от въпроса. — Защото не всяка табела вярната табела.
— Как така
Той спря, остави багажа на земята и ми се усмихна със снизходително търпение.
— Лин, виж сега, някои от тези хора заминават за местата, дето
— Значи ми казваш, че слагат табела с името на голям град, където искат да отидат много хора, но всъщност пътуват за другаде, където никой не иска да ходи?
— Точно така, Лин — ухили се той.
— Защо?
— Ами виж, защото тия хора, които идват при тях, за да отидат на популярно място, тях може шофьорът да ги убеди да заминат за непопулярно място. За работа, Лин. Това за бизнеса.
— Смахната работа — заявих ядосано.
— Трябва да проявяваш малко съчувствие за тези хора, Лин. Ако те сложат истинската табелата на техния автобус, никой няма да говори с тях цял ден и те ще са самотни.
— А, сега вече разбрах — измърморих жлъчно. — А ние не искаме те да се чувстват самотни.
— Знам, Лин — усмихна се Прабакер. — Ти имаш много добро сърце в твоето тяло.
Когато най-сетне се качихме на един автобус, изглежда той пътуваше за популярно място. Преди шофьорът и помощникът му да пуснат пътниците да се качат, двамата разпитваха всеки мъж или жена къде точно смятат да слязат. Тези, които пътуваха най-надалече, бяха настанявани на задните седалки. Бързо натрупващите се купчини багаж, деца и добитък изпълниха пътеката между седалките на височина до врата, а на всичките двойни седалки се гъчкаха по трима пътници.