В мига, в който той потегли, ръгането, хапането и джавкането секнаха напълно и бяха заместени от подчертана и благовъзпитана учтивост, която продължи през цялото пътуване.
Един мъж срещу мен размърда крака и без да иска допря стъпалото си до моето. Докосването беше леко, почти незабележимо, но мъжът моментално се протегна и докосна коляното ми, а после и гърдите си с пръстите на дясната си ръка с индийския жест на извинение за неволна обида. Във вагона и навън в коридора останалите пътници проявяваха същата почтителност, внимание и загриженост един към друг.
В началото на това първо пътуване в Индия извън големия, град тази внезапна любезност след яростната битка, за да се качиш на влака, ме вбесяваше. Струваше ми се лицемерно хората да проявяват такава подчертана учтивост заради едно сръчкване, когато само преди минути са се изблъсквали през прозорците.
Днес, след толкова години и толкова пътешествия, последвали онова първо пътуване с претъпкания селски влак, знам, че и блъсканицата, и боят, и почтителната любезност са изражения на една и съща философия: доктрината на нуждата. Силата и насилието, нужни да се качиш на влака, например, са нито по-големи, нито по-малки от учтивостта и зачитането, необходими да бъде последвалото пътуване в претъпкания влак възможно най-приятно.
Истинското лицемерие, осъзнах аз, беше в очите, в умовете и в критиките на онези, които идваха от земите на изобилието, където на никого не му се налагаше да се бие, за да седне във влака. Дори и по време на това първо пътуване с влак сърцето ми подсказваше, че Дидие е бил прав, когато сравни Индия и нейния един милиард души с Франция. Интуитивно, като ехо на мисълта му усещах, че ако един милиард французи или австралийци, или американци живеят на такова тясно пространство, битката да се качиш на влака щеше да е много по-жестока, а любезността след това — много по-малко.
В действителност учтивостта и загрижеността, проявявана от селяните земеделци, пътуващите търговци, странстващи работници и завръщащи се синове, бащи и съпрузи, спомогна твърде много пътуването да е търпимо въпреки теснотията и неумолимо растящата жега. Всеки наличен сантиметър място за сядане беше зает, дори и яките метални лавици за багаж над главите ни. Мъжете в коридора се редуваха да седят или клечат върху една част на пода, отделена и почистена за целта. Всеки човек бе притиснат поне от още две тела. Но нито веднъж някой не прояви раздразнителност или сръдливост.
Когато обаче отстъпих мястото си за четири часа на възрастен мъж с рошава бяла коса и очила със стъкла, дебели колкото лупите на армейски бинокъл, Прабакер изведнъж яростно се възмути:
— Аз толкова силно се борил с добри хора за твоя седалка, Лин, а сега ти го даваш като плюнка от паан и ставаш в коридора и на крака!
— Стига, Прабу, той е стар. Не може да стои прав, а аз да седя.
— Това лесно,
— Но аз съм такъв — настоях и се разсмях смутено, защото Прабакер бе успял да привлече интереса на целия вагон към разговора.
— Аз по тялото ми такива драскотини и синини, Лин — изхленчи той. Обръщаше се към мен, но говореше на любопитната публика. Вдигна ризата и потника си и показа наистина тежко охлузване, което се беше подуло. — И това, за да си сложи тоя старец ляв задник на седалка, аз имам толкова много драскотини и синини! За десен задник имам още синини от дясната страна също. За него да си сложи двата задника на седалката аз целия посинил и издраскал тялото! Това много срам, Лин, само това ти казвам. Много срам.
Постоянно минаваше от английски на хинди и обратно, докато всички не разбрахме смисъла на жалбата му. Всичките ми спътници ме гледаха с упрек или клатеха глави. А най-свирепият укорен поглед, разбира се, получих от възрастния човек, на когото бях отстъпил мястото си. Гледаше ме злобно през всичките тези четири часа. Когато най-сетне стана да слиза и аз отново заех мястото си, той измърмори такава злостна псувня, че останалите пътници избухнаха в смях, а двама-трима съчувствено ме потупаха по раменете и гърба.